Волен Сидеров - Бумерангът на злото

Едноактната пиеса „Уланим“ е програмна антихристиянска творба, а стихотворението „Цигулар“, публикувано през 1841 г. в берлинското списание „Атенеум“, възпява дявола: „Бог не знае музиката, която ми трябва (тя е шепот на Ада). Тя води към безсмислие на душата (Тази музика ми я припява дяволът). Той ми тактува и ми движи лъка.“

Като повечето евреи и младият Карл е болезнено амбициозен. Въпреки че цял живот проповядва апология на пролетариата, той се жени за баронеса. Веднага след сватбата си с 4 години по-възрастната от него Жени фон Вестфален той получава предложение за работа във вестник от Мозес Хес, син на еврейски богаташ, социалист и нихилист, който ще стане духовен наставник на Маркс. Всъщност той го прави комунист. Тук се сблъскваме с един привиден парадокс, който ще се повтори отчетливо при финансирането на болшевиките в Русия от уолстрийтски банкери през 1917 г., както и на Хитлер от същите банкери. Парадоксът „еврейски финансов магнат-социалист“ се появява през цялата най-нова история на XX век.

Мавърът става главен редактор на „Рейнски вестник“ на 24 години. Сред първите творчески изяви на Маркс е статията му „Към еврейския въпрос“, публикувана през 1844 г. В нея той нарича сънародниците си „развратена нация, чийто бог са парите“. Ласал Карл също обиждал на еврейска основа, а Мозес Хес наричал „комунистически равин“.

По-късните изследователи обикновено не наблягат на тези Марксови нападки. Някои неомарксисти като Ерих Фром, Карл Левит и Луис Хол обясняват антисемитизма на Маркс с това, че бил „еманципиран евреин на XIX век“. Левит например дори търси старозаветни черти в образа на Маркс.

Всъщност идеите и поведението на Карл Маркс говорят повече за принадлежност към окултното, езическо влечение към хаос. Към първичния хаос, от който материята се самоподрежда.

От антични времена съществуват общества и групи на „посветени“, които отхвърлят Божия закон и търсят „връщане в първичния бульон на космоса, който ще доведе до съществувалия някога митичен Златен век“.

Още Хезиод в VIII век пр.н.е. говори за Златния век като за безгрижното детство на човечеството. След това през вековете, за да запазят от влиянието на християнството това учение, се създават затворени общества, които се наричат различно през различните епохи, но преследват едно и също. Защо обаче тези общества винаги са в дъното на революции и преврати? Защото тяхната вяра е хаосът. Коренът на тази вяра е в древните култове на хаоса — Сатурналиите, Вакханалиите. Според тези вярвания при управлението на Сатурн и Хронос имало всичко, изобилие на наслади за всеки на корем. Без правила и морал, без нужда от ред.

Ритуалното пресъздаване на това „златно време“ възпроизвеждало вихъра на тъмните сили, терора на всепозволеното, разврата и насилието, които властвали като форма на абсолютната свобода според разбирането на тези общества. Това верую изповядвал през V в. например водачът на манихейската секта Маздак, който почти успял да направи комунистически преврат в Персия. Това изповядвали и асасините — секта на мюсюлмани-радикали, които получавали вдъхновение от хашиша и нямали скрупули да убият никого в името на идеята. Такива били и платформите на богомилите, катарите, албигойците, розенкройцерите, илюминатите и якобинците. Философията на хаоса изисквала терор, защото само чрез терор се пренареждал днешният неправилен свят. Бог на хаоса в римската митология бил Либер. Затова в лозунга на Френските масони-якобинци на първо място била „свободата“ — либерте.

Философията на хаоса изисквала и конспирация, защото винаги била против съществуващия ред и търсела „очистителната сила на терора“. Казано просто, тук става дума за последователен сатанизъм.

Ето как вижда идеите на Маркс големият изследвач на митовете Мирча Елиаде: „В края на пътя на човечеството съгласно марксистката философия на историята лежи златният век на древната езическа есхатология (материя, която изучава края на света — б.а.). В този смисъл Маркс действително върнал Хегеловата философия от небето на земята, но същевременно потвърдил верността на древния мит за златния век, с тази разлика, че поставил този златен век в края на историята, а не в началото… Марксистите в наши дни виждат приближаващата победа на пролетариата като нещо, което ще сложи край на всякаква историческа несправедливост.“