Волен Сидеров - Бумерангът на злото

Създателят на „научния комунизъм“ май много не е вярвал в него. Във всеки случай за него хората, които са го приели като кауза, са глупаци. Ето как описва отношението на „вожда на пролетариата“ към последователите му пруският симпатизант на социализма Фон Техов, който гостува през 1850 г. в Лондон и прекарва няколко вечери в кръчма с Маркс, Енгелс и обкръжението им: „Първо пихме порто, после червено бордо и накрая шампанско. След червеното вино Маркс беше съвсем пиян. Въпреки състоянието си той дирижираше разговора. Усетих, че има не само изключително интелектуално превъзходство, но е и забележителна личност. Ако беше толкова сърдечен, колкото интелигентен, и ако притежаваше толкова обич, колкото омраза, бих влязъл в огъня за него. Жалко, че този човек не е способен да даде на нашата кауза наред със светлия си ум и едно благородно сърце. Убеден съм, че опасната му лична амбиция е разяла всичко добро у него. Той се присмива като буржоа на глупците, рецитиращи неговия пролетарски катехизис. Останах с впечатлението, че жаждата за лична власт е двигател на всичките му постъпки, независимо че твърди обратното.“

Както виждаме, разминаването между думи и дела е основна характеристика на комунистическите водачи открай време. Така е при якобинците, така е и при бащата на диалектическия материализъм, така е при практиците на комунизма — Ленин, Сталин и всичките им копия.

Двойният стандарт у Маркс не се проявява само в цинизма към „глупаците“, подлъгали се по учението му. Той цял живот живее на чужда сметка, при това без чувство за извинение и благодарност към благодетелите си. Светът е длъжен да го издържа. Теоретикът на пролетарската революция всъщност никога не е работил тежък пролетарски труд. Въпреки че се обявява против унаследяването на капитали в „Комунистическия манифест“, Маркс непрекъснато чака отнякъде наследство, за да има пари за творческата си работа — създаването на концепция как да бъде разрушен светът.

Енгелс от години живее с ирландката Мери Бърнс. Тя му е хем прислужница, хем любовница, хем секретарка. През 1862 г. Мери умира. По този повод Карл Маркс му пише уж утешително писмо. В крайна сметка обаче не успява да маскира същността на мисленето си. Маркс е в лоши отношения с майка си и отдавна чака тя да умре, та да прибере наследството й. В „утешителното“ писмо до Енгелс той се отвлича в разсъждения за собствените си финансови затруднения и някак естествено му се откъсва възклицанието: „Не можеше ли майка ми да е на мястото на Мери!“

Наследствата на починали роднини са основно препитание за свръхреволюционера Маркс. Другият му вечен спонсор е Енгелс. Откакто се срещат през 1844 г., двамата другари ще останат свързани до края на живота си. Дори Жени Маркс ревнува от тази мъжка любов. Енгелс също не е пролетарий, баща му има фабрика в Англия и добри доходи.

През последните десет години от живота на Маркс Енгелс му отпуска редовна рента от 350 лири до живот. Освен това лично му написва статиите, с които Маркс се появява по страниците на „Ню Йорк Дейли Трибюн“ през годините 1853 — 1861 г. Тъй като има проблем — Маркс не може да пише на английски, а по-интелигентният Енгелс може на няколко езика. Верният приятел поема тази тежест. Маркс му дава суров материал, от който Енгелс произвежда вестникарски статии за „Трибюн“. Маркс няма скрупули от тази измама. Важното е, че получава по една лира на статия.

Така, както няма угризения да направи дете на прислужницата си Хелене Демут и да накара Енгелс да обяви, че е от него, за да не става скандал с Жени. За строителя на новия свят такива дреболии нямат значение на фона на световната революция.

Маркс щеше да остане второразреден философ без болшевишката революция на масона Бронщайн-Троцки. През 1901 г. немският философ Вилхелм Винделбанд пише фундаментален труд „История на философията“. В него на Маркс и Енгелс са посветени две кратки бележки. Мавърът не е никакъв титан на мисълта в очите на класическата академична мисъл. До 1917 г. всъщност и влиянието на учението му е почти нулево. Особено в Новия свят. Болшевишката революция, и най-вече нейната устойчивост, карат западната научна и широка общественост да се заровят в съчиненията на Маркс и на практика да ги пуснат в обръщение за света. „Капиталът“ например, писан 6 години и публикуван през 1867 г., излиза в хиляда бройки, които не успяват да се продадат за пет години. Едва руското издание намира публика по-бързо.