Робърт Уорън - Цялото кралско войнство

Алекс дойде с някакъв човек и на мен ми стана ясно, че от нашия разговор едва ли ще излезе нещо. Моята задача беше деликатна и никак не подхождаше за чуждо ухо. Помислих си, че Алекс тъкмо затова е помъкнал със себе си своя приятел. И може би бях прав, защото Алекс обичаше да хитрува, макар и доста дилетантски. Тъй или инак, той беше довел със себе си Шефа.

Само че тогава това не беше Шефа. Поне за неопитното око на един homme sensuel . Метафизически погледнато, този човек беше Шефа, но аз откъде можех да знам това? Съдбата влиза най-неочаквано през вратата — на ръст близо шест фута, с доста широки плещи и възкъси нозе, с ленен костюм за седем и петдесет, чийто прекалено дълги панталони стоят начупени като хармоника над високите черни обуща, на които нищо няма да им стане, ако се почистят, с висока колосана яка като на директор на неделно училище и подарена очевидно от жената за Коледа синя раирана вратовръзка, пазена до преди идването в града в целофановата хартия заедно с коледната картичка („Честито Рождество на скъпия Уили. От неговата любеща жена“), със сива филцова шапка с петна от пот по панделката. Така се явява съдбата, но може ли човек да знае? Влиза по петите на Алекс Майкъл, който е — по-точно беше, преди пианистът да му види сметката — висок шест фута и два инча, чудесно сложен, със скулесто, обгоряло лице, а тъмните подвижни очи неспирно подскачат насам-натам и никак не отиват на това лице и този класически торс. И тъй съдбата влиза скромно по петите на Алекс Майкъл, а той се приближава до масата с престорено властен вид.

Алекс ми стисна ръка с думите „здравей, приятелю“, тупна ме по рамото с твърдата си длан, която можеше да строши и най-костеливия орех, после поздрави почтително господин Дъфи, а оня му подаде ръка, без да става, и едва тогава се сети за своя спътник, посочи с палец назад към него и обяви:

— А това е Уили Старк, господа. От Мейсън. Ние е него бяхме съученици. Наш Уили беше книжен червей, любимец на учителите. Кажи, Уили? — И Алекс зацвили от възторг пред собствения си тънък хумор и смушка в ребрата любимеца на учителите. После, като се овладя, добави: — Той и сега е учителски любимец. Кажи, Уили, кажи!

И преди да изпадне отново в захлас и да огласи заведението с жизнерадостното цвилене на жребец, той се обърна към Дъфи и мен и поясни:

— Уили… наш Уили е женен за учителка!

На Алекс това му се виждаше чудовищно смешно. А Уили, който просто нямаше възможност да спази обичайните изисквания при запознаване, се предаде пред тази стихия и стоеше, стиснал в ръка старата сива филцова шапка с потните петна по лентата. Едрото му лице над твърдата провинциална яка не изразяваше нищо.

— Да, ами да, за учителка! — потвърди Алекс все още в захлас.

— Хм-м-м — обади се господин Дъфи, който със своя опит и такт винаги успяваше да спаси положението, — доколкото ми е известно, оная работа на учителките се намира на същото място, където е и у останалите жени. — Устните на господин Дъфи трепнаха над златните зъби, но той не издаде нито звук, защото господин Дъфи беше светски човек, човек на висота, и съвсем в неговия стил бе да пусне остроумието си и разчитайки на вътрешната му стойност, да дочака спокойно аплодисментите на публиката.

В случая Алекс осигури аплодисментите. Аз внесох своя дял във вид на усмивка, която сигурно е изглеждала мъчителна, а лицето на Уили беше безизразно.

— Бога ми, господин Дъфи, ама и вие сте една капия! — успя да изрече Алекс, след като си пое дъх. — Страшна капия! — И отново смушка в ребрата любимеца, за да пробуди дремещото му чувство за хумор. Но понеже това не даде резултат, той още веднъж сръга приятеля си и му постави ребром въпроса: — Кажи де, господин Дъфи не е ли капия?

— Да — отвърна Уили, като премерваше господин Дъфи с най-наивен и равнодушен вид. — Да — каза той, — господин Дъфи е капия.

След това признание, направено макар и със закъснение и с малко съмнителен тон, облачето, което беше помрачило челото на господин Дъфи, се разнесе без остатък.

Уили се възползува от временното затишие, за да изпълни ритуала на запознаването, нарушен от въодушевлението на Алекс. Той прехвърли старата сива шапка в лявата си ръка, направи две крачки към масата и ми подаде десница. Толкова време беше изтекло, откак Алекс посочи с палец непознатия зад себе си и каза: „А това е Уили Старк“, щото ми се струваше, че съм познавал Уили цял живот. Затова не съобразих веднага, че той иска да си стиснем ръце. Погледнах въпросително протегнатата ръка, прехвърлих недоумяващ поглед на невъзмутимото му лице, в което и сега не прочетох нищо, и пак се върнах на протегнатата ръка. В този миг изведнъж загрях и за да покажа, че и на мен не ми липсва изискаността на старата школа, отместих стола си назад, привдигнах се и поех ръката му. Тя беше доволно голяма. Отначало ми се стори малко мека, а и дланта беше доста влажна — въпреки че при определени географски ширини не можеш да виниш човека за това, — но после усетих в нея една вътрешна твърдост. Като ръка на фермерски ратай, който неотдавна е зарязал плуга, за да стане продавач в някой крайпътен дюкян. Уили разтърси три пъти ръката ми, сякаш изпомпваше вода, изрече: „Драго ми е да се запозная с вас, господин Бърдън“ по такъв начин, като че дълго бе наизустявал тази фраза, след което — мога да се закълна в това — ми намигна. Но като се вгледах в неподвижното му лице, реших, че може би само така ми се е сторило. Дванадесет години по-късно, когато въпросът „що за личност е той?“ все по-упорито ме занимаваше в редките часове на размисъл, го попитах: