Робърт Уорън - Цялото кралско войнство

— Шефе, помниш ли как се запознахме в задната стая у Слейд?

Той каза, че помни, в което нямаше нищо чудно, защото помнеше като цирков слон — и кой му е подал орех, и кой му е сипал в хобота енфие.

— А помниш ли как си стиснахме ръце? — продължих аз.

— Ъхъ — отвърна той.

— Тогава кажи, Шефе, ти намигна ли ми, или не?

— Слушай, момчето ми — каза той, като въртеше чашата с уиски, опрял прашните си, трийсетдоларови, ръчно изработени обуща на най-хубавата кувертюра, която хотел „Сейнт Риджис“ можеше да предложи. — Слушай, момчето ми — усмихна ми се той бащински над чашата, — това е загадка.

— Нима не помниш?

— Напротив, помня — отвърна той.

— Е?

— Да речем, че нещо ми е влязло в окото — каза той.

— Така си кажи, значи, нещо ти е влязло в окото.

— Ами ако не ми е влязло?

— Тогава сигурно си ми намигнал, защото си решил, че аз споделям твоето мнение за ония двамата.

— Не е изключено — съгласи се той. — За никого не е тайна, че моят съученик Алекс беше негодник. И за никого не е тайна, че Тайни Дъфи е такъв мазен и тлъст задник, какъвто няма втори.

— Дъфи е мръсно копеле — казах аз.

— Прав си — съгласи се развеселен Шефа, — но той може да бъде и полезен гражданин. Стига да знаеш как да го използуваш.

— Да, и ти сигурно смяташ, че знаеш как. Щом го направи заместник-губернатор. — (Това беше при предишния мандат на Шефа, когато Дъфи му беше помощник.)

— Разбира се — кимна Шефа, — все някой трябва да бъде заместник-губернатор.

— И няма друг, та Дъфи — казах аз.

— Дъфи, разбира се — отвърна Шефа. — Най-хубавото на Дъфи е това — и ти го знаеш, — че никой му няма вяра. Вземи човек, на когото поне от малко можеш да се довериш, пък после стой буден по цяла нощ и си блъскай главата да му се довериш ли, или не? А с Дъфи си спокоен, и сънят ти е спокоен. Трябва само от време на време да му смръзваш пикнята.

— Шефе, кажи все пак, намигна ли ми тогава у Слейд?

— Ех, момчето ми, че ако ти кажа, няма да има вече за какво да мислиш.

Така си и останах в неведение.

Но в онова далечно утро видях много добре как Уили се запозна с Тайни Дъфи и не му намигна. Той стоеше прав пред господин Дъфи и когато този велик човек, без да става, най-сетне му подаде ръка — със сдържаността на папа, който поднася върха на обувката си, за да я целуне кампбелит, — Уили я пое и разтърси три пъти, както, изглежда, изискваше етикетът в Мейсън.

Алекс седна, а Уили остана прав и очевидно чакаше да го поканят. Тогава Алекс побутна с крак четвъртия стол към него и каза:

— Сплескай се, Уили.

Уили седна и сложи сивата филцова шапка пред себе си. Периферията й легна на мрамора на вълни на вълни, като краищата на печена кора. Уили седеше зад шапката и синята раирана коледна вратовръзка и чакаше със сключени в скута ръце.

От предното помещение се появи Слейд и попита:

— Бира?

— За всички — поръча господин Дъфи.

— Много благодаря, но за мене не — каза Уили.

— За всички — повтори господин Дъфи и описа окръжност с ръката, на която блестеше брилянтен пръстен.

— Много благодаря, но за мене не — каза Уили.

Изненадан, но съвсем не приятно, господин Дъфи обърна поглед към Уили, който очевидно не си даваше сметка за значението на този тържествен миг и седеше все тъй изопнат на тесния стол зад своята шапка и вратовръзка. После господин Дъфи се обърна отново към Слейд и като посочи с глава към Уили, каза:

— Да, да, донеси и на него бира.

— Не, благодаря — каза Уили така безизразно, като че преповтаряше таблицата за умножение.

— Боите се да не ви хване ли? — попита господин Дъфи.

— Не — отвърна Уили, — просто не искам, благодаря.

— Може би даскалицата не му дава да пие изобщо — подхвърли Алекс.

— Луси е против пиенето, това е истина — каза спокойно Уили.

— Щом няма да разбере, няма да се сърди — каза господин Дъфи.

— Дай му бира — обърна се Алекс към Слейд.

— За всички — повтори още веднъж господин Дъфи с тон, който показваше, че за него въпросът е приключен.

Слейд погледна Алекс, погледна господин Дъфи, погледна и Уили.

— Аз продавам бира на тези, които искат. Не насилвам никого.

Може би в този миг Слейд спечели благоволението на съдбата. Колко странен и променлив е животът: в пукнатината на стоманата блясва кристал, на челото на жабата зеленее изумруд и смисълът на мигновенията е неуловим като тих повей в листата на върба.

Във всеки случай, когато сухият режим бе отменен и пощаджиите започнаха да стоварват в общината цели камиони с молби за разрешителни, Слейд получи разрешително. Получи го незабавно, намери чудесно заведение и средства, за да го обзаведе с меки кожени кресла и кръгъл бар. И Слейд, който обикновено оставаше без грош, след като си платеше наема и рушветите, сега стои в полумрака пред фреските с голи дами, сред блясъка на хром-никела и цветните огледала, с двуреден син костюм и няколко добре пригладени косъма на оголялото теме и наблюдава с едно око чернокожите момчета с бели сака, които разнасят отровата, а с другото — блондинката на касата, която знае, че нейните задължения не свършват в два часа след полунощ, когато светлините угасват и мелодиите на струнното трио успокояват нервите на посетителите.