Кандис Бушнел - Сексът и градът

— Пък и — продължи — тя те сближава с мъжа. Споява отношенията ви. Кое би могло да ви сближи повече! Така споделяте най-интимни преживявания.

— А после? На другата сутрин?

— О, няма проблем. Веднъж всички отидохме на закуска. Запомнил съм го, защото аз платих сметката.

Преди няколко седмици попаднах на „велосипедист“. Това се случи на представянето на една книга в огромна мраморна зала на улица с дървета. Докато тайничко се тъпчех с пушена сьомга, при мен дотича познат писател и рече:

— Току-що говорих с изключително интересен човек.

— Така ли? Къде е? — попитах, оглеждайки подозрително стаята.

— Бил е археолог, а сега пише научни книги… Фантастичен е!

— Спри дотук — казах. Бях забелязала въпросния мъж. Облечен беше в градския — според представите ми — вариант на костюм за сафари: панталон в цвят каки, кремава раирана риза и леко износено сако от туид. Пепеляворусата му коса беше отметната назад и разкриваше красиво изваян профил. Понесох се през стаята, доколкото ми позволяваха сандалите на висок ток. Непознатият водеше задълбочен разговор с мъж на средна възраст, но аз бързо овладях положението.

— Вие! — рекох. — Казаха ми, че сте фантастичен. Дано не ме разочаровате.

Отвлякох го до отворен прозорец и го заредих с цигари и с евтино червено вино. След 20 минути го оставих, защото имах вечеря с приятели.

На другата сутрин той ми позвъни, докато още се излежавах с тежък махмурлук. Да го наречем Хорас Екълс. Говори ми за любов. Хубаво е да си лежиш със силно главоболие, а в ухото да ти гука красив мъж. Разбрахме се да се видим на вечеря.

Неприятностите започнаха почти веднага. Първо се обади, че щял да пристигне един час по-рано. После — че нямало да пристигне по-рано. После пак се обади, че ще закъснее с половин час. И пак — че бил на ъгъла. Всъщност закъсня с 45 минути.

И дойде с колело.

Отначало не разбрах. Забелязах, че е малко по-раздърпан от нормалното (за писател) и че е леко задъхан, но го отдадох на собствената си персона.

— Къде искаш да вечеряме? — попита.

— Вече съм запазила маса — отговорих. — В „Елейн“.

Той направи гримаса.

— Мислех, че ще отидем в някое квартално заведение.

Аз го изгледах и казах:

— Не вечерям в квартални заведения.

За момент рискувахме да изпаднем в патова ситуация. Накрая Екълс изтърси:

— Но аз дойдох с велосипед, разбираш ли?

Обърнах се и изгледах противното возило, което беше завързано за един стълб.

— Не — отвърнах.

Не за първи път се сблъсквах с този манхатънски литературно-романтичен подвид, който бях кръстила „велосипедистите“. Преди известно време вечерях с един от най-известните „велосипедисти“, когото ще наречем просто г-н „Ню йоркър“. Редактор в едноименното списание 29 29 „Ню йоркър“ (нюйоркчанин). — Б.пр. , той имаше вид на 35-годишен (макар да беше доста по-възрастен), безжизнена кафява коса и невероятна усмивка. Когато излизаше, никога не му липсваше компания от неомъжени жени, които не държаха непременно да публикуват нещо в „Ню йоркър“. Той е ласкател и е малко сантиментален. Сяда до теб и ти говори за политика, иска ти мнението. Кара те да се смяташ за умна. А после неусетно изчезва.

— Ей, къде е г-н „Ню йоркър“? — питаха се всички в 11 ч.

— Обади се по телефона — каза една жена, — а после се метна на велосипеда си. Тръгна на среща.

Представях си как се промъква в нощта в туиденото си сако, въртейки като луд педалите на трискоростното си колело (с калници, да не му се цапат крачолите). После спира до нисък блок в горен Ийст Сайд — или до благоустроен склад в Сохо, — натиска настойчиво звънеца и леко задъхан, качва велосипеда по стълбите. Отваря се врата и двамата с възлюбената му, кикотейки се, се чудят къде да дянат колелото. Залепят се в потна прегръдка, която несъмнено завършва на някой матрак на пода.

Всъщност „велосипедистите“ имат дълга литературно-социална традиция в Ню Йорк. Техни светци покровители са беловласият писател Джордж Плимптън, чието колело висеше на обратно над главите на служителите му в редакцията на „Парис ревю“ 30 30 Международно литературно тримесечно списание. — Б.пр. , и беловласият журналист от „Нюсдей“ Мъри Кемтън. Те въртят педалите от години и са вдъхновение за следващото поколение „велосипедисти“, като гореспоменатия г-н „Ню йоркър“ и десетки млади писатели и редактори на книги, списания и вестници, които предпочитат да кръстосват физическия и романтичния пейзаж на Манхатън като самотни колоездачи. „Велосипедистите“ са особена порода нюйоркски ергени. Умни, забавни, романтични, жилести, доста привлекателни, те са материалът, от който са изградени мечтите на пораслите колежанки. Има нещо невероятно… чаровно в мъж в костюм от туид на колело — особено ако носи смешни очила.