Кадзуо Ишигуро - Никога не ме оставяй

Веднъж сама заговорих на тази тема — това стана в спалнята, когато загасиха лампите. В горните класове вече спяхме в малки стаи за по шест души, така че компанията ни се ширеше самостоятелно в една от тях без странични хора и след звънеца за лягане наставаше времето за най-задушевните разговори, които провеждахме в тъмнината. На друго място, дори в павилиона, и през ум не ни минаваше да си говорим за такива неща. И ето че една вечер заговорих за Томи. Не се разпростирах надълго и нашироко, само в общи линии напомних на момичетата какви ги вършат с него и добавих, че не постъпват много справедливо. Когато свърших, в стаята цареше странно мълчание и аз разбрах, че всички очакват реакцията на Рут. Винаги ставаше така в трудни или неловки моменти. Търпеливо чаках, докато най-после откъм леглото на Рут се чу въздишка и тя каза:

— Отчасти си права, Кати. Не е хубаво така. Но ако Томи иска издевателствата да спрат, трябва да промени собственото си поведение. Не представи нищо на Пролетния панаир. А нима мислиш, че е подготвил нещо за идния, който е само след месец? Едва ли.

На това място трябва да ви разкажа за нашите хейлшамски Панаири. Четири пъти в годината — пролет, лято, есен, зима — организираме голяма изложба-базар, където представяме всичко, което сме сътворили през последните три месеца. Това са и картини, и рисунки, и керамични изделия, и най-различни „скулптури“, направени от материали, които по онова време се считаха за модерни: като да речем консервени кутии или тапи от шишета, залепени върху парчета картон. За всяко представено произведение ни заплащаха с жетони (настойниците решаваха колко струва шедьовърът ти), а после, в деня на Панаира, всеки пристигаше с жетоните си и „купуваше“ онова, което си хареса. По правило можехме да „купуваме“ само от връстниците си, но независимо от това изборът бе доста голям, защото за три месеца можеше да се направи какво ли не.

Когато сега обръщам поглед назад, аз разбирам защо тези Панаири са били толкова важни за нас. На първо място, те бяха единствената ни възможност, освен Разпродажбата (а Разпродажбата бе нещо съвсем различно и за нея ще ви разкажа по-късно) да си направиш колекция от лично твои предмети. Ако ти се прииска да украсиш стената до леглото си или да разнасяш някой предмет в чантата си от стая в стая и винаги да си го поставяш на масата, където си седнал, можеш да „закупиш“ нещата, които ти харесват по време на Панаира. Но сега виждам и другото, по-дълбоко въздействие на този Панаир върху нас. Защото ако поради желанието си да притежаваш нещо ценно, ти зависиш от другите, това неминуемо влияе на отношенията ти с тези хора. Томи е типичен пример за това. „Творческите“ ти постижения до голяма степен се определяха от отношението към теб в Хейлшам, от това, доколко те обичаха и уважаваха в училището.

По-късно двете с Рут често обсъждахме тази тема в центъра по рехабилитация в Дувър, където й помагах да се възстанови.

— Впрочем тъкмо затова Хейлшам беше единствен по рода си — заяви един ден тя. — Защото там ни приучаваха взаимно да ценим работата си.

— Да — съгласих се аз. — Но когато понякога се сещам за тези Панаири, откривам доста странни неща в тях. Да вземем например стихотворенията. Разрешаваха ни да ги представяме на Панаира наравно с рисунките и картините и ето какво ме учудва: всички споделяхме мнението, че това е прекрасно, че има някакъв смисъл.

— А не беше ли така? Поезията е нещо много важно.

— Но нали стихчетата са били плод на нечие творчество. На деветгодишни деца, съчиняващи глупави рими с безброй правописни грешки. А ние, вместо да окачим над креватите си нещо наистина красиво, похарчвахме скъпоценните си жетони за тетрадки, изписани с несръчни строфи. Ако някой толкова ги е харесвал, защо просто не си ги е преписвал? Но не, нали помниш как ставаше всичко? Панаирът започва и ние стоим и се разкъсваме между стиховете на Сузи К. и жирафите на Джаки.

— Да, спомням си — засмя се Рут. — Жирафите бяха красиви. Обикновено си купувах по един на всеки Панаир.

Водехме този разговор в една приятна лятна вечер, седнали на балкона на болничната й стая. Бяха изминали няколко месеца от първата й операция и сега, когато най-тежкото бе зад гърба й, планирах вечерните си посещения така, че да можем да си поседим половин — един час и да се любуваме на слънцето, залязващо зад покривите. Над тях стърчаха безброй антени и сателитни чинии, а понякога далеч на хоризонта проблясваше ивицата на морето. Носех минерална вода и бисквити и двете седяхме и разговаряхме за всичко, което ни хрумне. Центърът, в който лежеше Рут, бе един от любимите ми и нямах нищо против и аз да поостана в него за известно време. Стаите не бяха големи, но затова пък разполагаха с всичко необходимо и бяха доста уютни. Повърхностите в тях — стените, подовете — бяха облицовани с лъскави бели плочки, поддържани от персонала в такъв блясък, че като влезеш вътре имаш усещането, че си попаднал в огледална стая. Разбира се, не можеше да видиш отражението си в тях, но бе напълно възможно да си го представиш. Вдигнеш ръка или донорът сяда на леглото си — и ти тутакси усещаш бледото като призрак движение в плочките около себе си. При това в стаята на Рут имаше огромни плъзгащи се прозорци и тя спокойно можеше да си лежи и да гледа навън. Дори нямаше нужда да повдига глава от възглавницата си, за да наблюдава голяма част от небето, а когато времето беше хубаво, можеше на воля да диша чист въздух, седнала на балкона. Харесваше ми да седя с нея, харесваха ми нашите недотам свързани разговори — за Хейлшам, за Фермата и за всичко, което ни дойде наум.