Кадзуо Ишигуро - Никога не ме оставяй

— Искам да кажа — продължих аз, — че на възрастта, на която бяхме тогава, единайсетгодишни хлапета, стиховете ни не ни интересуваха чак толкова много. Помниш ли Кристи? Славеше се като поетеса и всички я уважаваха. Дори ти, Рут, не си позволяваше да й говориш отвисоко. Защото всички я смятахме за много веща в тази област. При това не ценяхме поезията и изобщо не разбирахме от стихове. Малко е странно.

Ала Рут не ме разбра, а може би не искаше да ме разбере. Възможно е да е била настроена да ни вижда по-различни, а не такива, каквито бяхме в действителност. Вероятно бе усетила накъде може да ни отведе този разговор и бе решила да не поема в тази посока. Така или иначе, тя дълбоко въздъхна и каза:

— Да, всички харесвахме стиховете на Кристи. Интересно, какво бихме казали за тях сега. С удоволствие бих ги прочела отново заедно с теб, за да сравним впечатленията си.

После се засмя.

— И досега пазя стиховете на Питър Б. Вярно е, че те са от по-късните години — бяхме в четвърти горен курс. Вероятно са ми харесвали, иначе защо ще ги купя? Чиста истерия и глупост. Твърде сериозно е гледал на себе си. Но Кристи е съвсем различно нещо, помня, че наистина пишеше много добре. Колко странно! По-късно тя захвърли поезията и се зае с живопис, ала не беше толкова добра.

Но бих искала да се върна към Томи. Мисля, че мнението, изказано от Рут в спалнята след последния звънец — за това, как Томи сам си е виновен за неприятностите си, по онова време съвпадаше с това на мнозинството в Хейлшам. Ала чак когато свърши и аз, лежаща в тъмнината, се замислих над думите й, се сетих, че подобни разсъждения за него като за момче, което не си дава много труд в училище, съществуваха още в началния курс. И когато разбрах, че Томи е бил подложен на същите изпитания години наред, а не някакви си седмици и месеци, в душата си усетих хлад.

Не беше минало много време, откакто двамата с него бяхме разговаряли за това и разказът на Томи за началото на неговите неприятности потвърдиха мислите, до които достигнах през онази вечер. Той сподели, че всичко е започнало в часа по изобразително изкуство при госпожица Джералдин. Томи твърдеше, че дотогава много обичал живописта. Но в онзи час Томи нарисувал един акварел, на който изобразил слон сред високи треви — всичко започнало от тази рисунка. Той твърдеше, че е искал да се пошегува. Подробно го разпитах за този епизод и според мен случилото се е съвсем в реда на нещата за възрастта, на която е бил тогава: правиш нещо, без да знаеш защо, просто го правиш и толкова. Правиш го, защото искаш да разсмееш околните, да ги подразниш, да привлечеш вниманието им към собствената си личност. А когато трябва да обясниш постъпката си, не можеш, тя дори ти се струва напълно безсмислена. Случвало се е на всеки. Томи не го разказа по този начин, но аз съм сигурна, че е станало точно така.

В общи линии, той нарисувал слона съвсем по детински. Цялата работа му отнела не повече от двайсет минути и акварелът наистина предизвикал смях, макар и не по начина, по който очаквал. Независимо от всичко, постъпката му едва ли щяла да има някакви последствия, ако не била станала в часа на госпожица Джералдин.

В това откривам зла ирония на съдбата, защото нима не е вярно, че госпожица Джералдин бе любимата настойничка на всички деца на възрастта на Томи? Кротка, спокойна, винаги готова да те утеши, ако е нужно, дори ако си сторил нещо не съвсем както трябва или ако някой друг настойник ти се е скарал. Когато се налагаше самата тя да се скара на свой възпитаник, после дни наред му отделяше специално внимание, сякаш му бе задължена с нещо. Но на Томи не му провървяло, че в онзи ден часът по изкуство се е водил от нея, а не, да речем, от господин Робърт или от госпожица Емили, нашата главна настойница, които често вземаха тези часове. Ако беше някой от тях, щеше да му направи забележка, Томи щеше да се усмихне и най-лошото, което биха помислили останалите за него, щеше да е, че се е пошегувал неудачно. Те дори щяха да решат, че е голям шегаджия. Ала госпожица Джералдин си е госпожица Джералдин. Реагира по свой собствен начин: докато гледала акварела, тя се стараела по всякакъв начин да изрази участие и разбиране. И тъй като вероятно се е страхувала, че съучениците му могат да му се присмеят, тя попресилила нещата и, открила в рисунката нещо достойно за похвала, го показала на целия клас. Което породило недоброжелателството на учениците.

— Излязохме от класната стая — спомняше си Томи — и тогава за първи път дочух подобни приказки. Не им пукаше, че ги чувам какво говорят за мен.