Кадзуо Ишигуро - Никога не ме оставяй

Заинтригувах се и реших да го поразпитам и ако ми се удаде случай, да поговоря с него на четири очи. И случаят скоро ми се предостави: чаках на опашката за закуска и пред себе си зърнах няколко човека. Колкото и да е странно, най-доброто място за разговор на четири очи в Хейлшам беше на опашката в столовата. Това отчасти се дължеше на акустиката в големия салон: сред общата врява, която се блъскаше във високия таван и ехтеше в огромното пространство, за да си кажем нещо, трябваше да застанем много близо един до друг и да шепнем, а ако и съседите ни са заети със собствения си разговор, имаше голяма вероятност никой да не подслуша думите ти. Така или иначе, нямаше много варианти. „Тихите“ местенца много често ни подвеждаха: все се оказваше, че някой е минал наблизо и е подочул нещичко. А ако поведението ти дава повод да се мисли, че търсиш място за конфиденциален разговор, за броени минути този факт ставаше известен на всички и тогава — не разчитай на уединение!

Така че, когато зърнах Томи, аз му махнах с ръка. Правилата забраняваха да се пререждаме на опашката, но да минем по-назад — моля, заповядайте. Той се приближи с доволна усмивка и известно време ние чакахме реда си мълчешком, без да си казваме нищо особено — не защото чувствахме неловкост, а защото чакахме да спадне интересът, който Томи бе възбудил със своето преместване отзад. После аз се обадих:

— Напоследък си по-весел. Изглежда нещата при теб вървят добре.

— Всичко забелязваш, Кат — отвърна той без следа от ирония. — Да, всичко върви нормално. Всичко е наред.

— Какво е станало? Да не би да си се обърнал към Господ?

— Към Господ ли? — Томи се обърка за миг, после се усмихна. — Аха, разбирам. Говориш за… намекваш, че вече не се ядосвам толкова.

— Да, но не само за това. Общо взето доста си се променил. Наблюдавам те. Затова питам.

Томи сви рамене.

— Сигурно съм пораснал. И аз, пък и останалите. Не ни е интересно да повтаряме все едни и същи неща. Втръсна ни.

Мълчаливо го гледах, докато накрая той се усмихна и каза:

— Интересно момиче си ти, Кат. Ако искаш да знаеш, случи се нещо. Ако искаш, мога да ти разкажа.

— Слушам те, казвай.

— Добре, но нека си остане между нас двамата, нали? Преди два месеца имах разговор с госпожица Люси. След това се почувствах много по-добре. Трудно е за обяснение. Тя ми каза това-онова и ми стана по-добре.

— Какво ти каза?

— Ами… може да ти се стори странно. Отначало и на мен ми се стори странно. Каза ми, че ако не искам да се занимавам с творчество и не ме тегли към творческа работа, няма нищо лошо. Било напълно нормално, така ми каза.

— Наистина ли?

Томи кимна с глава, но аз се обърнах на другата страна.

— Не ставай глупак, Томи. Не съм от онези, на които можеш да говориш каквото ти хрумне.

Наистина се разсърдих: нима не съм заслужила доверието му, а той така да ме лъже! — ето какво си помислих. Видях една позната отзад на опашката и отидох при нея, като оставих Томи сам. Разбирах, че е обезкуражен и потиснат, но след месеците, в които преживявах заедно с него, аз се чувствах предадена и ми беше все едно какво изпитва той. През цялото време, докато се придвижвахме напред, разговарях колкото е възможно по-непринудено с приятелката си (като че ли беше Матилда) и се стараех да не поглеждам към него.

Ала когато тръгнах с чинията си към масата, Томи се приближи зад гърба ми и изстреля в ухото ми:

— Кат, ако мислиш, че те лъжа, дълбоко грешиш. Стана точно така. Ако ми разрешиш, ще ти разкажа всичко.

— Не говори глупости, Томи.

— Кат, всичко ще ти разкажа. След закуската ще бъда край езерото. Ако дойдеш, ще чуеш цялата история.

Аз го погледнах укоризнено и си тръгнах, без да му отговоря, но като че ли бях започнала да допускам вероятността, че ми е казал истината за госпожица Люси. И когато се настанихме с приятелките ми на масата, започнах да се чудя как да се измъкна и да отида при езерото, без да привлека вниманието на момичетата.

Езерото се намираше на юг от главния корпус. За да стигна до него, трябваше да изляза през задната врата и да тръгна по тясната извита пътека, да си провирам път през гъстата папрат, която преграждаше пътеката дори в ранна есен. Или пък, ако наоколо нямаше настойници, да отрежа през буренака. Така или иначе, край езерото винаги бе толкова спокойно, че чак те унасяше: патици, тръстика, блатни треволяци. Но не беше много удобно за тайни разговори — опашката в столовата беше сто пъти по-подходяща за тази цел. На първо място, езерото се виждаше отлично от централната сграда. Освен това нямаше никакъв начин да разберем как се разпространяват звуците по водната повърхност. Ако някой искаше да подслушва, трябваше само да се прокрадне по отсрещната пътека и да се скрие в шубраците от тази страна на езерото. Но нали самата аз прекъснах Томи, когато разговаряхме на опашката в столовата, така че нямаше как сега да капризнича. Въпреки че беше октомври, при това средата на месеца, денят беше слънчев и аз реших да се престоря, че уж съм се разхождала наоколо и съм се натъкнала на Томи съвършено случайно.