Кадзуо Ишигуро - Никога не ме оставяй

Вече познавахме изблиците на Томи, така че скочихме на пода и се разпръснахме из павилиона. Имахме намерение да си говорим за нещо друго, ала през всичкото време продължавахме да чуваме гласа на Томи и макар отначало да вдигахме рамене и да се стараехме да не обръщаме внимание на виковете му, в края на краищата — вероятно бяха изминали цели десет минути от мига, в който се махнахме от прозорците — ние отново се покатерихме на пейките.

Навън отдавна не се виждаха никакви момчета и воплите на Томи сега летяха във всички посоки, не само в една. Той буйстваше, замахваше с юмруци, проклинаше небето, вятъра, най-близкия стълб на оградата. Лора предположи, че вероятно репетира сцена от Шекспирова пиеса. Друго момиче забеляза, че при всеки свой вик Томи повдига крак нагоре и встрани „като пес, който ходи по малка нужда“. Аз също обърнах внимание на това негово движение, но преди всичко в очите ми се наби фактът, че всеки път, когато сваляше крака си и тропнеше на земята, наоколо се разлетяваха пръски кал. Отново се сетих за скъпоценната му тениска, ала той бе твърде далеч, така че не можех да видя дали е пострадала много.

— И все пак постъпиха доста жестоко с него — обади се Рут. — Да го измамят така. Макар че сам си е виновен. Ако се беше научил да се владее, щяха да го оставят на мира.

— Нямаше да го оставят — възрази Хана. — И Греъм К. е обидчив като него, но тъкмо затова с него се отнасят с изключително внимание. Издевателстват над Томи, защото е мързеливец.

Всички заговориха един през друг за това, как Томи дори не се опитва да се прояви като творец и как не бе показал нищо на Пролетното изложение. Мисля, че в този момент всички тайно желаехме от централната сграда да се появи някой настойник и да прибере Томи. И макар да не вземахме пряко участие в поредния заговор срещу него, все пак наблюдавахме случващото се с известно злорадство и сега ни беше малко съвестно. Ала настойникът така и не се появи и ние продължихме да си обясняваме една на друга защо Томи сам си е виновен. А когато Рут погледна часовника си и макар да имаше още време, заяви, че трябва да се върнем в главния корпус, никой не се възпротиви.

Когато излязохме от павилиона, Томи още буйстваше. Централната сграда се намираше вляво, а Томи беше точно пред нас, така че нямаше нужда да се приближаваме до него. При това той гледаше някъде встрани и по всичко личеше, че не забелязва нищо наоколо си. Въпреки това аз се отделих от групата, която вървеше покрай игрището, и отидох при него. Знаех, че постъпката ми ще ги учуди, ала това не ме смути, макар че Рут ме викаше да се върна при тях.

Очевидно Томи не бе свикнал някой да му обръща внимание в такива минути. Когато се приближих, той се вторачи в мен, остана така известно време, после продължи да буйства. Сякаш наистина репетираше пиеса на Шекспир, а аз се появих на сцената в средата на монолога. Дори когато казах: „Томи, виж на какво е заприличала хубавата ти тениска. Цялата си я оплескал“, той сякаш не ме чу.

Ето защо протегнах ръка и го докоснах по лакътя. Той направи нещо и момичетата помислиха, че е нарочно, но аз си знам, че не беше. Не беше спрял да размахва ръце и откъде да знае, че ще го докосна? Както и да е, замахна, за да го пусна, и ме удари по бузата. Никак не ме заболя, но извиках, а повечето от момичетата също нададоха вик.

Тогава Томи сякаш осъзна какво става — видя мен, видя и другите момичета, погледна се отстрани, разбра каква картинка представлява по средата на игрището, размахващ ръце на всички страни, и ме погледна доста глуповато.

— Томи — казах строго аз. — Цялата ти фланелка е в кал.

— И какво от това? — измърмори той, но в същото време погледна надолу, видя калните петна по себе си и едва не зарева с глас. После на лицето му се появи удивление от факта, че на мен ми е известно колко много държи на тениската си.

— Няма страшно — прекъснах мълчанието му аз, което застрашаваше да стане доста мъчително за него. — Ще се изпере. Ако ти не можеш, дай я на госпожица Джоуди.

Ала той продължаваше да изучава фланелката си, после сърдито отвърна:

— Теб какво те интересува?

Стори ми се, че тутакси съжали за думите си и ме погледна покорно, сконфузено — човек можеше да си помисли, че очаква да му кажа нещо успокоително. Ала на мен ми бе омръзнало да го успокоявам, още повече че ни гледаха не само момичетата, а кой знае още колко любопитни очи от прозорците на централната сграда. Така че свих рамене, обърнах се и се отправих към приятелките си.