Кадзуо Ишигуро - Никога не ме оставяй

Когато продължихме по пътя си, Рут ме прегърна през рамо.

— Поне го накара да млъкне — каза тя. — А ти как си, добре ли си? Ама че звяр!

Всичко това е вече минало и някъде мога и да сгреша; но добре помня, че случката с Томи в онзи ден за мен бе част от цял етап, през който преминавах тогава — непрекъснато ме избиваше да преодолявам трудности, — и малко или много бях успяла да забравя за случилото се, когато няколко дни по-късно Томи ме заговори.

Не знам как е било там, където сте израснали вие, но ние в Хейлшам почти всяка седмица преминавахме през медицински преглед — обикновено в Кабинет номер 18 на най-горния етаж. Провеждаше го една строга медицинска сестра на име Триша, но ние я наричахме „Птицечовката“. В онази слънчева сутрин една група момчета и момичета се качваше по централната стълба към нейните владения, а друга — тъкмо преминала през зоркото й око — слизаше. Цялото стълбище ехтеше от гласове и аз се качвах нагоре, забила очи в краката си, за да не настъпя някого от редицата деца пред мен. И внезапно чух някой да ме вика:

— Кат!

Томи, който беше в групата на слизащите, бе застанал по средата на стълбището, усмихнат до уши, и усмивката му тутакси ме ядоса. Така можехме да се усмихваме няколко години по-рано, когато срещнем някой приятен за нас човек. Но вече бяхме на тринайсет и никое момче не можеше да си позволи такова поведение към момиче пред очите на всички. Искаше ми се да го накарам да се засрами с въпроса: „Томи, на колко си години?“, ала се въздържах и вместо това казах:

— Томи, пречиш на хората. Аз също.

Той се огледа и видя, че редицата зад него наистина бе спряла да се движи. Отначало се смути, но след миг се притисна до стената откъм моята страна, за да пропусне слизащите. После каза:

— Знаеш ли, Кат, търсих те къде ли не. Исках да ти се извиня. Честна дума! Моля те да ми простиш. Не исках да те ударя. И на сън не ми е хрумвало да ударя момиче, но дори и да ми се случи, това в никакъв случай няма да си ти. Извини ме, от сърце те моля!

— Добре, всичко е наред. Стана случайно. Няма значение.

Кимнах с глава и продължих нагоре по стъпалата. Но Томи радостно възкликна:

— Фланелката ми е като нова! Всичко се изпра.

— Радвам се за теб.

— А теб не те ли заболя? Когато те ударих де.

— Как да не ме заболя! Черепът ми изтрещя. Получих сътресение и други такива. Сега Птицечовката ще го види. Ако се добера до кабинета й де.

— Кат, питам те сериозно. Наистина ли не ми се сърдиш? Много, ама много съжалявам. Честна дума.

Най-после му се усмихнах и вече сериозно му казах:

— Томи, стана случайно и всичко е забравено. Не изпитвам никаква омраза към теб.

Той все още изглеждаше неуверен, ала някакви момчета от горния курс го сръгаха в гърба, за да го накарат да се раздвижи и да продължи надолу. Той бързо ми се усмихна, леко ме потупа по рамото и се вля в потока. Когато продължих да се изкачвам по стъпалата, до ушите ми долетя пак неговият вик:

— Всичко хубаво, Кат!

Томи, мислех си аз, ме постави в доста неловко положение, но никой не започна да ме дразни или да разнася сплетни по мой адрес. Трябва да призная, че ако не се бяхме срещнали на стъпалата, в последвалите няколко седмици нямаше да се заинтересувам толкова от проблемите на Томи. Така ми се струва.

Сама станах свидетелка на някои неща, ала за повечето от случките само чувах. Когато някой заговореше на тази тема, аз го разпитвах до най-малките подробности, за да си представя всичко съвсем точно. Томи имал нови изблици — прекатурил две маси и всичко от повърхността им се разпиляло по пода, а момчетата се втурнали в коридора, за да се спасят от него, залостили вратата и го оставили сам в класната стая. Друг път, по време на футболен мач, господин Кристофър трябвало да го държи за ръката, за да не се нахвърли на Реджи Д. А на състезанието по бягане на втория горен курс забелязах, че Томи бе единствен, който тича сам, а не в двойка. Беше бърз и с лекота се отдели на десет-петнайсет крачки пред останалите — може би по този начин искаше да потули факта, че никой не желаеше да бяга заедно с него. И на всичко отгоре почти всеки ден се разнасяха слухове за издевателствата и присмеха над личността му. Много от тях бяха обичайните момчешки шеги — ту ще му пъхнат нещо в завивките, ту ще му сложат червей в яденето, но други излизаха извън рамките на нормалното: веднъж например почистиха клозетната чиния с четката му за зъби и му я върнаха с изпражненията по космите. Поради факта, че той беше едър и силен — а според мен и поради характера му, — никой не смееше да го нападне открито, но издевателства като тези, които описах току-що, се случваха в продължение на поне два месеца. Очаквах, че рано или късно някой ще каже: „Стига толкова! Стигнахме твърде далеч!“, ала нещата продължаваха все по същия начин и никой нищо не казваше.