Кадзуо Ишигуро - Никога не ме оставяй

— Хейлшам. Вероятно е било прекрасно.

На сутринта, когато разговарях с него, за да го разсея, и го попитах къде е израснал, той назова някакво място в Дорсет и покритото му с петна лице се изкриви в непозната дотогава гримаса. Ах, как не му се щеше да си спомня за детството си! Предпочиташе да слуша спомените ми за Хейлшам.

Така че в продължение на пет или шест дни аз му разказвах за всичко, което искаше да узнае и макар да лежеше целият сгърчен в леглото, на лицето му се появяваше кротка усмивка. Разпитваше ме за какво ли не, до най-малките подробности. Питаше ме за настойниците ни, за личните ни кутии с колекции, които бяхме скътали под креватите си, за игрите на футбол и раундърс 1 1 Британска игра с топка, напомняща бейзбол. — Б.пр. , за пътеката около централната сграда, която отвеждаше до тайните местенца в двора, за езерото, в което плаваха патици, за храната ни, за изгледа, разкриващ се в мъгливите утрини през прозорците на стаите за творчество. Понякога ме караше да му повтарям разказани вече неща отново и отново: питаше ме за чутото от него предишния ден така, сякаш никога не съм го споменавала.

— А имахте ли си павилион? 2 2 Тук: малка постройка към игрище за крикет или футбол, която служи главно за съблекалня. — Б.пр. … А кой беше любимият ви настойник?…

Отначало отдавах това на медикаментите, които приемаше, но после разбрах, че мисълта му е доста ясна. Той не само искаше да слуша за Хейлшам, но и да си го спомни, сякаш там бе преминало неговото собствено детство. Знаеше, че краят му наближава, затова настояваше да му опиша всяка подробност — през деня искаше да усвои всичко както трябва, за да може да изтрие разликата между моите и своите спомени по време на безсънните нощи и изнурителните мъки, когато обезболяващите средства не бяха в състояние да му помогнат. Тогава разбрах, осъзнах наистина дълбоко, колко ни е провървяло — на Томи, на Рут, на мен и на останалите от Хейлшам.

Онова, с което понякога се срещам и разминавам по пътя, продължава да ми напомня за Хейлшам. Да речем полята, над които се стеле мъгла. Или когато слизам от възвишението, аз зървам в далечината ъгъла на масивната сграда. Друг път погледът ми ще падне на тополовата горичка на хълма и аз ще се запитам: „Нима е тук? Открих го! Ама наистина — това е Хейлшам!“ После внезапно осъзнавам истината — не, има някаква грешка, това е невъзможно! — и продължавам по пътя си, а мислите ми се залавят за нещо друго. Най-често привличат погледа ми павилионите — виждам ги навсякъде. В отдалечения край на спортното игрище — малка бяла стандартна постройка, а прозорците й са високо, високо, почти под самите керемиди. Мисля си колко много такива постройки издигнаха през петдесетте и шейсетте години — вероятно тогава се е появила и нашата. Когато видя такъв павилион, аз го гледам ли гледам, докато мога, и се страхувам, че някой път бих могла дори да причиня автомобилна катастрофа, но въпреки всичко продължавам да го гледам. Наскоро пътят ми преминаваше през пуста местност в Устършир, а на игрището за крикет се издигаше павилион, който дотолкова напомняше на нашия, че обърнах и се върнах малко назад, за да го погледам на воля.

Обичахме си павилиона — може би заради това, че ни напомняше за скъпите малки семейни къщички на картинките в детските книжки. Спомням си, че в началните класове молехме настойниците си да не провеждаме поредния час както обикновено, а да се съберем в павилиона. А като поотраснахме — тогава бяхме на дванайсет-тринайсет — павилионът се превърна в място, където можехме да се усамотим с най-добрите си приятели, по-далеч от останалите.

В павилиона спокойно се побираха две компании, при това, без да си пречат, а през лятото на верандата се разполагаше и трета. Макар че на всекиго му се щеше да постигне идеалното положение: да заеме целия павилион с приятелите и приятелките си и тъкмо поради тази причина често се карахме и правехме най-различни щуротии. Настойниците ни непрекъснато ни напомняха, че подобни въпроси трябва да се решават по цивилизован начин, но на практика се получаваше така, че за да се завоюва привилегията да ползва павилиона самостоятелно, в твоята компания трябваше да има доста силни личности. Самата аз не бях от страхливките, но ако питате мен по каква причина толкова често печелехме и заемахме павилиона самостоятелно, ще ви кажа, че това се дължеше главно на Рут.

Обикновено се настанявахме на столовете и скамейките — бяхме пет момичета, а с Джени Б. ставахме шест — и развързвахме езиците си. Само там, насаме, можехме да водим подобни разговори: споделяхме всичките си вълнения и грижи, задушевните ни беседи завършваха с бурен кикот или с яростни кавги. Това беше преди всичко начин да се поотпуснем, да освободим напрежението си сред приятелите.