Джефри Арчър: Търговецът

— Махни шапката, млади момко, и се яви на преглед при военния лекар.

Медицинската сестра заведе Чарли в тесен като килия кабинет, където възрастен мъж в дълга бяла престилка му каза да се съблече гол до кръста, да се изкашля, да си покаже езика и да си поеме дълбоко въздух, след което го преслуша. Прегледа му и очите и ушите, сетне го удари с гумено чукче по капачките на коленете. После Чарли си свали панталоните и гащите — правеше го за пръв път пред чужд човек — и научи, че не страда от предавани по полов път болести, макар да не знаеше какви точно са те.

Загледа се в огледалото, докато му мереха ръста.

— Метър седемдесет и четири — оповести санитарят.

„Но продължавам да раста“, понечи да добави Чарли, докато махаше гъстия черен перчем от очите си.

— Зъби в добро състояние, очи кафяви — заяви възрастният лекар. — Общо взето си здрав — допълни той.

Старецът наслага няколко чавки в кафеникавия формуляр, после каза на Чарли да се върне при онзи с трите бели нашивки.

Младежът се озова на поредната опашка, преди да се изправи отново лице в лице със сержанта.

— Ставаш, млади момко. Подпиши се тук и тук и ще ти издадем направление.

Чарли се подписа на мястото, посочено му от сержанта. Забеляза, че мъжът е без палец.

— Почетната артилерийска рота или Кралският стрелкови полк? — попита сержантът.

— Кралският стрелкови полк — отвърна Чарли. — Там е служил баща ми.

— Значи Кралският стрелкови полк — повтори сержантът, без да се замисля, и драсна чавка в поредното квадратче от формуляра.

— Къде да получа униформа?

— Ще ти дадат, когато пристигнеш в Единбург, млади момко. Утре сутринта в осем нула нула се яви на гара „Кингс Крос“. Следващият.

Чарли се върна на номер сто и дванайсет на Уайтчапъл Роуд и прекара още една безсънна нощ. Мислите му скачаха от Сал на Грейс и сетне на Кити и той се питаше как ли двете му сестри ще се издържат без него. Мислеше си и за Ребека Салмън и тяхното съдружие, после обаче отново се сещаше за гроба на баща си на някакво чуждо бойно поле и за решимостта си да отмъсти на всеки германец, изпречил се на пътя му. Тези чувства не го напуснаха, докато прозорците не се озариха от изгрева.

Чарли си облече новия костюм, същия, за който госпожа Смели беше казала, че му стои много добре, и най-хубавата си риза, сложи си вратовръзката на баща си и единствения чифт кожени обуща, на главата нахлупи кепе.

— Тръгнал съм да се сражавам с германците, а не да се женя — изрече на глас, докато се гледаше в пукнатото огледало над мивката.

С малко помощ от страна на отец О’Мали бе написал на Беки писмо, в което поръчваше да продаде, ако успее, фурната и двете сергии и да му пази неговия дял от парите, докато той се върне в Уайтчапъл. Вече никой не споменаваше Коледа.

— А ако не се върнеш? — попита отец О’Мали, понавел глава. — Какво да правим с вещите ти?

— Разделете ги поравно между трите ми сестри — отвърна Чарли.

Отец О’Мали записа напътствията на бившия си ученик и за втори път от няколко дни Чарли се подписа под официален документ.

След като се облече, видя, че Сал и Кити го чакат на входната врата, но колкото и да го молеха, колкото и да плачеха, той не им позволи да го изпратят до гарата. Двете му сестри го целунаха — още нещо, което му се случваше за пръв път — и се наложи той да издърпа дланта си от ръката на Кити, която се бе вкопчила в него, за да вземе увития в амбалажна хартия пакет — беше опаковал в него целия си багаж.

Отиде сам на пазара и влезе за последно във фурната. Двамата хлебари се зарекоха, че когато се върне, щял да завари всичко, както си е сега. Чарли си тръгна от фурната и видя, че друго момче, някъде към година по-малко от него, вече е заело мястото му на пазара и продава кестени. Тръгна бавно през тържището към гара „Кингс Крос“ — не се обърна нито веднъж.

Яви се половин час преди посоченото време и веднага отиде при сержанта от наборната комисия, при когото предния ден се беше записал доброволец.

— Добре дошъл, Тръмпър, вземи си чаша чай и после чакай на трети перон.

Чарли не помнеше кога за последен път са му заповядвали какво да прави, още по-малко — кога се е подчинявал. Вероятно преди да умре дядо му.

На трети перон вече се бяха струпали доста мъже — униформени и цивилни — някои бъбреха на висок глас, други стояха смълчани и самотни, всеки изразяваше по свой си начин усещането за несигурност.

В единайсет, три часа след времето, когато им бяха казали да се явят, най-сетне им наредиха да се качват на влака. Чарли побърза да седне в ъгъла на неосветено купе и се загледа през покрития със сажди прозорец — никога дотогава не беше виждал провинциална Англия. В коридора някой свиреше малко фалшиво на устна хармоника най-новите шлагери. Минаваха през гари, някои от които Чарли не бе и чувал: Питърсбъро, Грантам, Нюарк, Йорк, а тълпите по перона махаха на героите във влака. В Дърам спряха, та локомотивът да зареди въглища и вода. Сержантът от наборната комисия им каза да слязат, да се поразтъпчат и да пийнат чай и добави, че ако извадят късмет, може да получат и нещо за хапване.