Кандис Бушнел - Дневниците на Кари Брадшоу

Ако бях казала на Питър истината за нещата, които съм написала, той сигурно щеше да се изсмее. Като всички онези хора на летния семинар.

— Кари! — провиква се Маги. Тича през игрището, за да ме настигне. — Извинявай за Питър! Каза, че се шегувал за онези писателски работи! Това момче има странно чувство за хумор.

— Колко си наблюдателна!

— Искаш ли след плуването да отскочим до мола? — пита тя.

Плъзвам поглед през игрището до сградата на гимназията и към огромния паркинг до нея. Все са си същите, както и досега.

— Защо не? — Вадя писмото от учебника си по биология и го натъпквам в джоба си.

На кого му пука за Питър Арнолд?! На кого му пука за летните семинари?! Някой ден ще бъда писател! Сигурна съм! Някой ден, но не точно днес.

— Писна ми от този салон! — промърморва Лали, хвърляйки нещата си на пейката в съблекалнята.

— На мен също — кимвам, докато смъквам ципа на ботушите си. — Още от първия ден — и плуване! Отврат!

Вадя един стар цял бански от сака си и го оставям в шкафчето. Плувам откакто се помня, още преди да се науча да ходя. Любимата ми снимка е на пет месеца, седнала в жълта лодчица във водите на Лонг Айлънд. Облечена съм с бански на точки, а на главата си имам сладка бяла шапчица. Ухилена съм до уши.

— Ти ще се оправиш — обажда се Лали. — Проблемната съм аз.

— В какъв смисъл?

— В смисъл на Ед — смръщва се тя, като има предвид баща си.

Кимвам. Макар че иначе е ченге, понякога Ед се държи по-скоро като хлапе, отколкото като баща. Всъщност дори не е просто ченге — детектив е, при това единственият в целия град. Лали и аз винаги се смеем, като стане въпрос за това, защото така и не става ясно какво точно разследва, тъй като досега в Касълбъри не е имало нито едно сериозно престъпление.

— Отби се в училище — казва Лали, докато се съблича. — И се скарахме.

— Че какво е станало пък сега?

Семейство Кандези се карат като монголци, но после винаги се сдобряват, пускат страхотни шеги и правят странни неща, като например да карат водни ски по боси крака. За известно време ме бяха почти осиновили и на мен ми се искаше да бях родена Кандези, а не Брадшоу, защото при тях непрекъснато се смеех, слушах рокендрол и играех семеен бейзбол в летните вечери. Ако знаеше, баща ми щеше да получи инфаркт. Но така стояха нещата.

— Ед не иска да плаща за колеж — отговаря Лали и се обръща гола към мен с ръце на кръста.

— Какво!

— Не иска да плаща! — повтаря тя. — Каза ми го днес! Казва, че никога не бил ходил в колеж и не бил умрял от това — изрича подигравателно. — Та сега мога да избирам между две неща: или да отида във военно училище, или да си намеря работа. Защото на него изобщо не му пука какво искам аз!

— О, Лали! — възкликвам шокирана. Как е възможно подобно нещо?! Вярно е, че в семейството на Лали има пет деца и парите никога не са им стигали. Но досега двете с нея си мислехме, че тя ще отиде в колеж — всъщност, че и двете ще отидем в колеж, а после ще направим нещо важно и значимо. Докато лежахме в тъмното, сгушени в спалния чувал на земята до леглото на Лали, си шептяхме възбудено тайните си. Аз ще стана писателка, а Лали ще спечели златен медал по свободен стил. Но ето че сега мен ме отхвърлиха от летния семинар, а на Лали й забраниха да ходи в колеж.

— Както изглежда, ще прекарам целия си живот в този тъп град! — изрича бясно тя. — Сигурно ще започна работа при Ан Тайлър и ще печеля по пет долара на час. Или пък ще се хвана в супермаркета. Или… — плясва се по челото, — бих могла да работя и в банката! Но май за там трябва да си завършил колеж!

— Е, няма да е вечно така — опитвам се да я успокоя. — Може би ще се случи нещо…

— Какво например?

— Може да спечелиш стипендия с плуването!

— Плуването не е професия!

— Или пък наистина да влезеш във военното училище. Братята ти…

— И двамата са във военното училище и го ненавиждат! — срязва ме Лали.

— Не можеш да позволиш на баща ти да разрушава живота ти! — изричам разпалено. — Намери си нещо, което искаш да правиш, и просто го направи! Ако наистина искаш нещо, ама много го искаш, Ед не е в състояние да те спре!

— Ясно — свива саркастично устни приятелката ми. — Сега единственото, което ми остава, е да измисля какво е това нещо, което искам. — Разтваря банския си и пъхва крака в отворите му. — Виж какво, аз не съм като теб. Аз нямам никаква представа какво искам да правя с живота си. Така де, и как бих могла да имам?! Та аз съм само на седемнайсет! Единственото, което знам със сигурност, е, че не искам някой да ми казва какво не мога да направя!