Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Малко по-късно влязох в урологичния кабинет на баща ми. Попитах Магда, жената на рецепцията, с която заедно остаряваха в този кабинет, дали мога да вляза при него. Без да се замисли, тя ме заведе в кабинета му и веднага започна да ми прави какао. Тази жена упорито пренебрегваше факта, че междувременно съм станала на трийсет и пет.

Баща ми беше облечен в бялата си престилка. Той тъкмо сортираше най-различни лекарства с изтекъл срок на годност, за да ги дари на една помощна организация в Африка и се изненада, като ме видя:

— Какво правиш тук?

— Искам да ти кажа, че уважавам решението ти за Светлана. — Да си искрен в почитта си към родителите, не го пишеше в Библията.

— О… — каза смаяно баща ми. — Това… това ме радва. Мълчах и си играех с една писалка, която беше на бюрото му.

— Значи нямаш нищо против тя да се нанесе при мен? — попита той.

— Ако това е твоето желание, аз съм окей — излъгах и стиснах силно писалката.

— Обмислям да се оженя за нея — заяви татко. Сигурно се е страхувал, че ще реагирам негативно.

Но сега, когато идвах с мир, той се бе осмелил да заговори по темата.

— Ако това е, което желаеш… — Това, с родителите наистина беше трудно.

Баща ми обаче се зарадва на отговора. И реши да се възползва от благоприятния момент:

— Смятаме да имаме още едно дете.

— В Никакъв Случай!!! — Изкрещях.

Баща ми беше шокиран. Хвърлих писалката и изскочих от кабинета. Без дори да удостоя с поглед какаото на Магда.

Пред вратата на кабинета се облегнах на стената и изругах:

— Дявол да го вземе, защо не ми се получава?

Един старец, който тъкмо влизаше в кабинета, ме попита:

— И вие ли имате проблеми с уринирането?

Хвърлих му злобен поглед и човекът уплашено побърза да влезе в кабинета. Тогава оттам излезе Магда, с чашата какао в ръце.

— Не ща проклетото какао — озъбих й се.

— По-добре го изпий — каза съчувствено тя.

— Не го искам!

— Баща ти каза да ти предам, че не желае повече да те вижда. Каза да си опаковаш нещата и да се махаш от дома му — прошепна тихо и ми тикна чашата. И аз мрачно засърбах какаото.

Когато го изпих, ми хрумна, че имам още една възможност да почитам родителите си. Пък макар и да ми беше изключително трудно.

С майка ми си уговорихме среща в едно кафене на Малентската пешеходна зона, поръчахме си капучино и аз се заех да почитам майка си. Горе-долу толкова искрено, колкото и баща ми преди малко.

— Аз… аз съжалявам, че през последните години бях толкова агресивна към теб.

— Изобщо не ти вярвам — отвърна майка ми.

— Но… но защо?

Тя ми обясни, че очите ми гледали встрани, което издавало, че лъжа. И че прекомерно агресивно съм стиснала лъжичката, което било свидетелствало за потиснат гняв.

— Какво има? — попита тя.

— О, забрави — отговорих и понечих да стана. Идеята беше откачена. Когато навремето Мойсей е слязъл от планината Синай с десетте Божи заповеди, хората едва ли са имали майки, завършили психология.

— Но нещо ти тежи на сърцето. — Тя ме хвана за ръката и кротко ме натисна да си седна пак на мястото. Сигурно се радваше, че през всичките тези години за първи път се обръщам към нея и просто не искаше току-така да изчезна отново.

— Заради моята връзка с Гавраил ли? — съвсем погрешно предположи тя.

И тъй като не отговорих — как ли щеше да й прозвучи това, че свършекът на света наближава и че искам да спася дебелия си задник от огненото езеро, — тя заключи, че наистина е свързано с Гавраил. С мъжа, за когото предполагах, че знае, че този, когото е приютил в пасторския си дом, е Исус. Замислих се за това, което беше споменал Исус, как навремето Гавраил е известил на Мария за неговото раждане, но не стигнах до никакво разумно обяснение — не ми изглеждаше като човек, който е изобретил машина на времето.

— Самотна съм, затова съм с него — обясни тя. — Много самотна.

Погледнах я учудено. Това не беше психотерапевтичен похват. Беше искрена. А това ме плашеше.

— Съжаляваш ли? — попитах внимателно.

— Че навремето напуснах баща ти ли?

— Да.

Тя мълчеше. Дълго. Изгубих търпение:

— До края на месеца ще ми отговориш ли?

— Съжалявам само за това, че по този начин изгубих теб — каза нещастно тя.

За първи път осъзнах, и най-вече почувствах, че тя никога не е искала да ме напусне. Искала е да напусне само баща ми. Ала тогава едното е вървяло заедно с другото.

Щом разбрах това, болезнената буца, която ми тежеше от двайсет години, се пръсна.