Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Защо дойде тук? — попита ме Исус и аз се концентрирах върху молбата си, а тя беше за Ката! Изстрелях му наведнъж всичко. За нейната болест и за ужасните й болки.

— Много съжалявам за сестра ти — засвидетелства ми състрадание той.

— Но ти нали можеш да я излекуваш — усмихнах се обнадеждено аз. — Като дъщерята на Светлана.

Исус мълчеше.

— А-аа… чу ли ме какво казах? — попитах.

— Да, разбрах думите ти.

— И… защо ми се струва, че ще последва едно тъпо „но“?

— Защото не мога да направя нищо за сестра ти.

— Какво?

— Не мога да го направя.

— А-аа… извинявай — смотолевих объркано. — Но… ми се стори, че чух „Не мога да направя това“.

— Работата е там, че точно това и казах — обясни меко Исус.

— Това… може да е едната причина — отговорих напълно объркана.

Защо да не може да го направи? Той е проклетият Исус, който дава заповеди на ветровете, лекува болните и се шляе върху водата. Само да поиска, и може да направи всичко!

— Не искаш ли? — попитах.

— Аз съм на път по поръка на Бога.

— Бог? — попитах аз, нещо не можех да схвана — Бог ще ти попречи да спасиш сестра ми?

— Не бих се изразил по този начин… — започна Исус.

— Аз се молех на Бог да върне здравето на сестра ми — прекъснах го. — Но на него изобщо не му пукаше!

— А често ли се молеше?

Въпросът някак си ме затрудни. Често, какво значи често? Винаги, когато се почувствах изплашена!

Исус поде:

— Ако отидеш при приятел в полунощ и го помолиш за три хляба…

— Какво… — попитах. — За какви хлябове ми говориш пък сега?

— Ако този приятел не стане — продължи невъзмутимо Исус — защото ти е приятел, то тогава ще стане заради твоята настойчивост и ще ти даде хлябовете.

Исус ме погледна така, сякаш вече трябваше да съм схванала, но честно казано, единственото, което разбрах, беше хляб.

— Това беше притча — обясни той.

О, нее, помислих си. После се запитах дали и на хората в Палестина им е било толкова трудно да го разбират.

— Трябва да бъдеш търпелива с Бог, за да те чуе — произнесе Исус.

Значи, трябваше да се моля повече?

— Какъв е този Бог? Примадона? — попитах горчиво.

Исус се изненада от моето избухване, явно не бях възприела притчата му така, както той си представяше. Но преди да успее да реагира, чухме сирената на „Витлеем четири“. Корабът щеше да потегли всеки момент.

— Извини ме, трябва да се качвам на борда — каза Исус.

Бях дошла напразно. Ката нямаше да бъде излекувана. Напълно отчаяна, гледах втренчено Исус и търсех подходящите думи, но тогава Михи изскочи от бордея. Той впери поглед в мен с разширени очи и заяви ужасено:

— Вътре видях такива неща, които никой мъж не бива да вижда.

Разстроен, той се отправи към фолксвагена си. Сирената на кораба изсвири още веднъж и Исус се обърна към мен:

— Сбогом, Мари.

И тръгна.

Отчаянието ми се превърна в гняв. Ако човек трябва да чука настоятелно, докато не получи хляба си, значи точно това трябваше да направя сега!

— Исус, почакай!

Той не се обърна.

— Исус!!!

Продължаваше да не се обръща.

— Eloi, eloi, lama, sabati — извиках най-накрая след него, смазана от болка.

Исус спря и се обърна:

— Това означава: „Боже мой, Боже мой, тениската ми е неплодородна.“

— Eloi, eloi, lladara sabati! — опитах отново.

— А това означава: „Боже мой, Боже мой, шапката ми е неплодородна.“

— Знаеш какво имам предвид! — извиках му.

От отчаяние ми идеше да го заудрям по гърдите.

— Да, знам — отвърна той.

После каза тихо, влагайки собствена болка:

— Eloi, eloi, lema, sabachthani.

— Боже мой, Боже мой, защо ме изостави? — преведох. Обвиняващо. Гневно. Смъртно нещастно.

Исус се замисли. Дълго. После ми каза:

— Ще взема следващия кораб.

Едва сдържах щастието си. Радостно се спуснах към него и се хвърлих на врата му.

Той позволи това. Дори му достави удоволствие. Притиснах се още по-силно в него. Това също му хареса. Защото в този миг той отново беше Йешуа.

Всъщност, споменавала ли съм, че имам таланта да развалям всеки хубав момент?

Преливаща от щастие, целунах Йешуа по бузата. За един кратък миг и това му хареса. Съвсем ясно го усетих! Но после Йешуа се изплаши от самия себе си, освободи се от прегръдката ми и каза:

— Да побързаме да отидем при сестра ти.

Запитах се дали трябваше да се засрамя. Но не чувствах никакъв срам. Все пак целувката бе породена от дълбока благодарност. И от любов. Не би трябвало да е погрешно човек да обича Исус.