Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Случило ли се е нещо? — попита Силвия, която бе забелязала неговото притеснение.

— Не… не — успокои я Гавраил. Той си даде сметка, че всъщност не беше спрял да лъже.

— Имаш ли нещо против Йешуа да прекара вечерта с нас?

Погледът на Силвия не остави никакво съмнение относно нейното против.

Исус каза:

— Аз имам друга среща за тази вечер.

Силвия въздъхна облекчено, а Исус добави:

— Ще имам удоволствието да пробвам вашето десу някой друг път.

Това на свой ред удиви Силвия:

— Искате да пробвате моето десу?

Гавраил бързо я прекъсна:

— Нека не говорим за храна, имам малко стомашно неразположение.

Сега вече Силвия нищо не разбираше.

Исус се обърна към нея и попита:

— А къде е малката ви танга?

Силвия направо не можеше да повярва.

— Гавраил ми разказа за нея.

В този момент Гавраил се разкайваше, че е избрал да се превърне в човек.

— Лъскава ли е козината й? — попита учтиво Исус.

— А-аа — отговори Силвия — сигурно има танга с козина, да, може и да има някъде, но…

Тя не продължи, изтормозеният Гавраил каза на Исус:

— Ще закъснееш за срещата си.

Той просто искаше да сложи край на това положение и не виждаше никаква друга възможност, освен тази, да отпрати месията. И в този момент му бе напълно безразлично дали месията ще отиде при Мари.

Исус кимна:

— Имаш право, скъпи приятелю.

Той се сбогува и затвори вратата след себе си. Гавраил въздъхна облекчено.

Силвия обаче погледна озадачено след месията през прозореца и попита Гавраил:

— Той гей ли е?

Гавраил затвори очи. Дойде му твърде много. Той бе накарал Божия син да произнесе думите „десу“ и „танга“. И го беше излъгал.

И най-вече: беше го подтикнал към още една среща с Мари!

„Как се облича човек за среща с Исус?“ Зададох си този въпрос, след като си взех душ и си измих зъбите (в продължение на дванайсет минути, за по-сигурно). Стоях пред гардероба си и избирах възможно най-скромните и неразголени дрехи, които успях да намеря. Риза с якичка, пуловер, който можеше да се облече върху нея и широк черен панталон. Така целомъдрено за последен път бях изглеждала по време на моята конфирмация. Така че първият проблем беше решен, но вторият все още не беше. Къде следва да се разходи човек с някой като Исус?

Бих обсъдила това със сестра ми, но тя ми беше оставила бележка, че ще рисува на езерото. И да не се притеснявам, резултатите от прегледа били добри.

Кой знае какво би ме посъветвала Ката? Може би нещо от сорта: „Ей, я покажи на Исус няколко болни от рак и го попитай за Божията любов към хората.“

Запитах се дали наистина е редно да се направи това и дали с един такъв въпрос към Бог човек няма да си навлече един куп неприятности? И дали щом има Исус, има и ад? И дали изобщо трябва да се мисли за това, ако човек държи на спокойния си сън нощем?

Тогава в стаята влезе татко и каза:

— Може ли да поговорим?

— Ами, тъкмо излизам — отговорих, надявайки се да избегна разговор от типа „Светлана изобщо не е такава, каквато си мислиш.“

— Светлана изобщо не е такава, каквато си мислиш — каза татко.

Въздъхнах и попитах:

— Ах, по-лоша ли е?

Очите на татко се натъжиха. Направо е впечатляващо колко тъжни могат да бъдат едни очи, когато притежателят им е възрастен мъж.

— Тя много обича дъщеря си.

— Колко хубаво — отговорих хапливо. Като че ли това променяше нещо.

— Наистина ли е толкова трудно човек да си представи, че някой може да ме обича? — осведоми се той.

— Не, трудно е за вярване, че такава като нея те обича — отвърнах малко по-откровено, отколкото трябваше.

Той мълчеше. Вероятно си даваше ясна сметка, че имах право. Ала после каза:

— Но ако тя ме прави щастлив, не е ли все едно дали ме обича?

Съществуват и по-отчаяни въпроси на влюбени. Но не са много.

Идеше ми да хвана татко и да го разтърсвам докато онази част от мозъка му, в която се беше врязала Светлана, не изхвръкне от ухото му. Но вместо това само го погалих по старческата, сбръчкана буза. Той обаче бутна ръката ми встрани и каза решително:

— Ако не успееш да се спогодиш със Светлана, ще трябва да напуснеш дома ми.

Той излезе от стаята, а аз бях съсипана. Собственият ми баща ме заплашваше, че ще ме изхвърли от вкъщи.

На излизане минах покрай кухнята, в която Светлана и чудовищната й дъщеря играеха на „Не се сърди, човече“. Светлана изглеждаше щастлива, някак си не толкова свита, колкото я бях виждала досега. Сякаш камък й беше паднал от сърцето. Дали защото сега, вече е с детето си в Германия, можеше да опустошава банковата сметка на баща ми, или защото малката се беше излекувала от епилепсията. Най-вероятно и заради двете. Усетих, че прекалявам, все пак вчера ние всички станахме свидетели на чудо. Изпълни ме дълбоко страхопочитание. Може би трябваше да обясня на Светлана, че дъщеря й е излекувана завинаги. Може би това щеше да ни свърже чисто човешки. Може би щяхме да заровим завинаги томахавките. Чудото на Исус щеше завинаги да скрепи дружбата ни…