Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Майката на Мари попита Гавраил:

— Какво те тревожи?

Гавраил я успокои, че всичко е наред и я целуна.

— С дърводелеца ли е свързано? — Силвия не се предаваше. Все пак беше психолог.

Гавраил се замисли. Не можеше да й се довери за това. Не можеше да й каже, че преди да потегли за Йерусалим за голямата Битка между доброто и злото, Исус бе поискал още веднъж да слезе между хората, за да упражни за последно своя занаят като дърводелец. Че за тази цел месията беше дошъл при Гавраил, защото той беше ангелът, когото Исус обичаше най-много и че Гавраил бе предупредил Исус колко много са се променили времената и че една разходка сред хората няма да му спечели много приятели, но че месията е невероятно безразсъден тип, когото никой за нищо не може да разубеди, когато си навие нещо на пръста. Още по-малко можеше Гавраил да довери на Силвия, че Исус е бил на вечеря именно с дъщеря й.

Но какво искаше той от Мари?

— Все пак да очаквам ли отговор на въпроса си в рамките на деня? — осведоми се Силвия.

Той се обърна към нея и само каза:

— Този дърводелец е Велик човек.

— Едва ли е с Велики размери като твоите — подсмихна се Силвия, а Гавраил се изчерви. Едно беше ясно: В оставащите дни, в които светът все още щеше да съществува в сегашната си форма, той със сигурност нямаше да свикне с нейните подмятания за големия му орган.

Силвия отново започна да го целува. Естествено, тя се интересуваше от проблемите му, но от друга страна, твърде дълго е била без мъж до себе си. Имаше време да разговаря с него в качеството си на психолог.

Но Гавраил отвръщаше някак вяло на ласките й. Духом той беше при Йешуа. Мисията му беше Велика. Той трябваше да Въдвори Божието царство на земята. И никой не биваше да му попречи в това. Но от друга страна: такава посредствена личност като Мари едва ли можеше да сложи прът в колелото на свършващото време. Или?

Влязох замаяна в дома на баща ми и там се натъкнах на Светлана. Беше боса, облечена в хавлиен халат и облегната на мивката пиеше кафе посред нощ. В съзнанието ми изникна картина как се любят с баща ми. Идеше ми да изтрия съзнанието си.

— Какъв беше този шум преди малко навън? Приличаше на сбиване? — попита Светлана. Тя не знаеше много добре немски. Уж го била учила, най-вероятно в някой беларуски университет за приложно брачно измамничество.

Бях озверяла. Какво я засягаше какъв шум имало? Трябваше ли изобщо да обсъждам нещо с нея? Защо не си седи в Минск? Защо беше паднала тази тъпа желязна завеса? Къде изчезнаха тоталитарните режими, когато наистина имаше нужда от тях?

— Остави ме на мира — отвърнах хапливо. — И не се мотай така оскъдно облечена наоколо.

Светлана ме погледна гневно. Отвърнах на погледа й, може пък и да успея с поглед да я изпаря! Както Супермен би я превърнал в пепел със своя изгарящ поглед.

— Ти си много неучтива с мен — каза ми тя. — Бих искала да промениш държанието си към мен.

— Както кажеш, мога да бъда и по-неучтива — отвърнах.

— Ти искаш да си тръгна оттук — заключи тя.

— О, все едно ми е, можеш и да се изпариш, ако предпочиташ.

— Независимо дали вярваш или не, аз обичам баща ти.

— Естествено, познаваш го от има-няма цели три седмици — сгризах я.

— Понякога е достатъчен само един миг, за да се влюби човек — отвърна тя.

Защо ли пък точно сега се сетих за Йешуа? Отклоних мислите си от дърводелеца и казах на Светлана:

— Ти просто си търсила чрез агенция за запознанства мъж, който да те изведе на запад.

— Така е и съм благодарна на Бога, че се запознах с човек като баща ти. Той е невероятен мъж.

Изсумтях презрително.

— И ще бъде великолепен баща на моята дъщеря.

— Твоята Какво? — извиках.

— Дъщеря.

— Твоята Какво?

— Дъщеря. В момента тя е при баба си в Минск.

— Твоята Какво?

— Падаш си по повторенията.

— Твоята Какво?

— Точно за това говоря.

Умът ми не го побираше. Баща ми щеше да финансира и нейното копеле!

— Днес майка ми лети за насам с детето.

— И бабата ли ще идва тук?

— Спокойно, бабата ще хване още първия обратен полет, за да се прибере в Минск.

— Не звучи никак икономично.

— Малката не може да пътува сама. А майка ми може да ползва само един ден отпуск.

— И кой ще финансира полета им?

— А ти как мислиш? — отвърна Светлана с нотка на тъга в гласа.

— Ти наистина си уникална — изсъсках.

— Нямаш представа за живота ми — отвърна Светлана. — И нямаш право да ме съдиш.