Ю Несбьо - Спасителя

Хората често се склонни да подценяват пораженията, които деветмилиметров куршум е в състояние да причини, помисли си Хари и обърна Юн по гръб. От дупката в челото му се процеди една-единствена капка кръв.

Нов изстрел. Дрънчене на стъкло.

Хари извади мобилния си телефон от джоба и набра Беате.

— Добре де, мърморко, идвам — веднага вдигна тя. — Точно пред…

— Слушай ме внимателно — прекъсна я Хари. — Съобщи в централата незабавно да изпратят всички патрули при мен. Да пуснат сирените. Пред апартамента стои човек и ни обсипва с олово. И бягай далеч оттук. Ясно?

— Ясно. Дръж си телефона наблизо.

Хари остави телефона на пода пред себе си. От стената се чуваше стържене. Дали убиецът ги чува? Хари се мъчеше да не мърда. Стърженето се усили. Какви стени имаха тези апартаменти? Куршум, преминал през звукоизолираща външна врата, щеше безпроблемно да пробие тънкия слой гипсокартон и минерална вата. Стърженето изведнъж спря. Хари притаи дъх. И изведнъж чу, че Юн диша.

В градския шум Хари различи звук — музика за ушите му: полицейска сирена. Цели две!

Хари се ослуша дали дращенето ще продължи. Нищо. Бягай, помоли се той на убиеца. Изчезвай оттук. Явно онзи чу молбата му. Чу се шум от заглъхващи стъпки по коридора, после и по стълбите.

Хари облегна глава на студения паркет и се вторачи в тавана. Изпод вратата го лъхна течение. Затвори очи. Деветнайсет години. Боже мой. Ще се пенсионира чак след деветнайсет години.

Във витрината на близкия магазин видя отражението на полицейска кола, която се движеше бавно след него. Продължи да върви. Наложи си да овладее порива да побегне панически. Допреди малко тичаше бясно по стълбите от апартамента на Юн Карлсен и излизайки на тротоара, почти събори млада жена с мобилен телефон в ръка. После се спусна в парка на запад, към оживените улици на града. Сега се намираше точно там.

Полицейската кола се движеше с неговата скорост. Видя някаква врата, отвори я и сякаш влезе във филм. В американски филм с кадилаци, украшения на вратовръзките и млади копия на Елвис. От уредбата се носеше музика в стил кънтри, но сякаш пусната три пъти по-бързо. Костюмът на бармана изглеждаше като свален от обложката на грамофонната плоча на изпълнителя.

Огледа се в изненадващо препълнения тесен бар и чак след малко установи, че барманът го е заговорил.

— Sorry? 26 26 Sorry? (англ.) — Моля? — Б.пр.

— A drink, Sir? 27 27 A drink, Sir? (англ.) — Едно питие, господине? — Б.пр.

— Защо не? Какво ще ми предложите?

— Например един Slow Comfortable Screw-Up . Приличате ми на човек, който има нужда от чаша оркнейско уиски 28 28 Оркнейските острови на север от Шотландия се прочути с малцовото си уиски. — Б.пр. .

— Благодаря.

Чу се воят на полицейска сирена. В бара беше много горещо и потта изби по тялото му. Свали си шалчето и го натъпка в джоба на палтото. За щастие цигареният дим в заведението поглъщаше миризмата на пистолета в джоба му. Взе си питието и седна до прозореца.

Кой беше другият мъж в апартамента? Приятел на Юн Карлсен? Негов роднина? Или просто негов съквартирант? Отпи от уискито. Имаше вкус на болница и на пепел. Защо изобщо си задава подобен идиотски въпрос? Единствено полицай би реагирал по такъв начин. Само полицай би успял да повика толкова бързо помощ. Вече знаеха коя е мишената. Това правеше задачата му още по-трудна. В плановете му се намеси и необходимостта да прецени не е ли по-безопасно да те оттегли. Отпи още една глътка.

Полицаят видя палтото му от камилска вълна.

Отиде в тоалетната, премести пистолета, шалчето и паспорта си в джобовете на сакото и натъпка палтото в кошчето за смет под мивката. На тротоара отвън се спря и огледа цялата улица, докато разтриваше премръзналите си ръце.

Последната задача. Най-важната. От нея зависеше всичко.

Спокойно, каза си той. Не знаят кой си. Върни се на стартова позиция. Мисли конструктивно.

И все пак, без да успее да го спре, въпросът отново си проправи път в съзнанието му:

Кой беше мъжът в апартамента?

— Не знаем — отвърна Хари. — Възможно е същият да е убил и Роберт.

Дръпна си краката, за да направи място на медицинската сестра, която буташе празна носилка в тесния коридор.

— В… възможно е, казвате? — заекна Теа Нилсен. — Нима подозирате, че са повече от един?

Леко наведена напред, тя стискаше конвулсивно дървената седалка на стола, сякаш се боеше да не падне.