Ю Несбьо - Спасителя

— Не, лицата от екрана ги забравям. Виждал съм ви някъде на живо.

— Ще отидеш ли да докараш колата? — обърна се Хари към Халвуршен, изчака младият му колега да излезе и каза: — Веднъж ваш служител ми помогна. Лежах пиян на някаква улица и ваш войник ме вдигна оттам. Той искаше да се обади в полицията, защото там щели да се погрижат по-добре за мен. Аз обаче му казах, че работя там, и ако разберат, ще ме уволнят. Заведе ме в Армейския медицински пункт, там ми сложиха инжекция и се наспах. Дължа ви едно голямо благодаря.

— Досетих се, че е било нещо подобно, но не исках да ви поставям в неудобно положение — кимна Давид Екхоф. — А колкото до благодарностите, нека да оставим засега тази тема. По-скоро ние ще ви бъдем признателни от цялата си душа, ако откриете кой уби Роберт. Бог да благослови вас и работата ви, Хуле.

Хари кимна и излезе в преддверието. За миг се загледа в затворената врата на кабинета.

— Много си приличате — отбеляза той.

— Нима? — попита дълбок женски глас. — Строго ли се държа баща ми?

— Говоря за снимката в кабинета.

— Там съм на девет години — поясни Мартине Екхоф. — Поздравления, задето сте ме разпознали.

Хари поклати глава.

— И без това имах намерение да се свържа с вас. Искам да поговорим.

— За какво?

Хари си даде сметка как е прозвучало изказването му и побърза да добави:

— За случилото се с Пер Холмен.

— Има ли какво повече да обсъждаме? — вдигна равнодушно рамене тя, а температурата в гласа й спадна. — Вие си вършите работата, аз — също.

— Да, но аз… исках само да ви кажа, че нещата се оказаха малко по-различни.

— В смисъл?

— Споделих ви, че ме е грижа за Пер Холмен. А накрая съсипах онова, което бе останало от семейството му. Понякога работата ми го изисква.

Тя понечи да отговори, но телефонът звънна. Вдигна слушалката.

— Църквата в Западен Акер. В понеделник, двайсети декември, в дванайсет часа. Да.

Затвори.

— Всички ще присъстват на погребението — отбеляза тя, докато шумолеше с някакви книжа. — Политици, духовници, знаменитости. Всички ще искат късче от траурната церемония. Вчера се обади мениджърът на една от новите ни певици и предложи артистката да пее на погребението.

— Ами… — Хари се чудеше какво ли ще излезе от устата му. — Това е…

Телефонът звънна отново и не му се наложи да разбере каква висота ще достигне мисълта му. Усети, че е време да се оттегли, кимна и тръгна към вратата.

— В четвъртък сложих Ула на „Егер“ — чу гласа й. — Да, на мястото на Роберт. Въпросът е ще можеш ли довечера да дойдеш с мен с автобуса за безплатна супа.

В асансьора Хари изруга тихо и прокара ръце през лицето си. После се засмя примирено, както човек се смее снизходително на жалък клоун.

Кабинетът на Роберт сякаш се бе смалил още повече. Изглеждаше все така разхвърлян. Знамето на Армията на спасението се издигаше величествено до розите от скреж по прозореца, а джобният нож лежеше върху бюрото до купчина книжа и неразпечатани пликове. Юн седна на бюрото и огледа стените. На една от снимките видя себе си и Роберт. Намираха се в „Йостгор“, но лятото на коя година? Роберт се мъчеше да изглежда сериозен, но усмивката все пак бе пропълзяла на лицето му. А Юн се бе усмихнал насила, неестествено.

Прочете днешните вестници. Всичко му се струваше нереално, макар да знаеше всички подробности. Сякаш се отнасяха за друг, не за Роберт.

Вратата се отвори. На прага застана висока руса жена с камуфлажно пилотско яке, тънки безкръвни устни, сурови очи и неутрално, безизразно лице. Зад нея се показа червенокос, дребен мъж с пухкаво лице и усмивка, която вероятно никога не слизаше от лицето му — нито в добри, нито в лоши дни.

— Кой сте вие? — попита жената.

— Юн Карлсен.

Понеже очите на жената започнаха да го гледат още по-строго, добави:

— Братът на Роберт.

— Извинете — кимна тя без никакво съжаление в гласа, прекрачи прага и му подаде ръка. — Турил Ли, полицейски служител в Отдела за борба с насилието.

Ръката й беше кокалеста, но топла.

— А това е полицай Ула Ли.

Мъжът кимна, Юн също.

— Съжаляваме за случилото се — продължи жената. — Но понеже става въпрос за убийство, се налага да запечатаме стаята.

Юн продължаваше да кима, докато погледът му сновеше по стената в търсене на снимката.

— И ще трябва да ви помолим да…

— Да, разбира се. Извинете ме. Малко съм отнесен.

— Напълно разбираемо е — съгласи се Турил Ли с усмивка.