Ю Несбьо - Спасителя

Не широка и сърдечна, а лека, дружелюбна, подходяща за случая. „Сигурно опитът ги е научил как да се справят при среща с опечалени“, помисли си Юн. „Нали постоянно разследват убийства. Точно като свещениците. Като баща ми.“

— Докосвали ли сте предмети в стаята? — осведоми се полицайката.

— Не, защо да пипам каквото и да било? Просто седнах на стола.

Юн стана и без да знае защо, взе джобния нож от бюрото, сгъна го и го мушна в джоба си.

— Стаята е на ваше разположение — каза той и излезе.

Зад него полицаите тихо затвориха вратата. Юн стигна до стълбите и се сети колко идиотски постъпи, като взе ножа. Върна се да го остави. Спря през затворената врата и чу веселия глас на полицайката:

— Майко мила, как се стреснах! С брат му си приличат като две капки вода. Отначало го взех за призрак!

— Аз не открих никаква прилика — отбеляза мъжът.

— Ако беше видял убития на снимка, щеше да си на друго мнение!

Страшна мисъл порази Юн.

Полет SK-655 за Загреб се издигна от летище „Гардермуен“ точно по разписание — в 10:40 — зави наляво над езерото Хюрдал и се насочи на юг към аеронавигационния фар в Олборг. Денят беше необичайно студен, затова атмосферният слой с научното название тропопауза бе паднал толкова ниско, че самолетът MD-81 навлезе в него още щом мина над централната част на Осло. А понеже летателните апарати оставят инверсионни следи именно в тропопаузата, ако мъжът, зъзнещ до телефонните кабинки на предгаровия площад, бе погледнал нагоре, щеше да види самолета, за който имаше билет в джоба на палтото си от камилска вълна.

Заключи куфара си си в един от сейфовете на Централната гара. Сега трябваше да си намери хотелска стая и после — да довърши започнатото. А за целта се нуждаеше от оръжие. Но как да си намери оръжие в град, където няма нито един познат?

Позвъни на „Справки по телефона“. Операторката му обясни с типичното за скандинавците напевно произношение на английски, че според регистъра в Осло живеят седемнайсет души с името Юн Карлсен и тя няма право да му предоставя адресите на всичките. Затова пък на драго сърце му продиктува телефонния номер на Армията на спасението.

В щаба на Армията попадна на жена, която го осведоми, че при тях работи само един Юн Карлсен, но днес е в отпуск. Той помоли за адреса му, защото искал да му изпрати коледен подарък.

— Да видим. Улица „Гьотеборг“ 4, пощенски код 0566. Горкичкият, в момента има нужда от подкрепа.

— Защо?

— Нали вчера застреляха брат му.

— Брат му?

— Да, на площад „Егер“. Днес го пише във вестника.

Той благодари за информацията и затвори.

Някой го потупа леко по рамото и той се обърна.

Картонената чаша издаваше намеренията на непознатия младеж. Дънковото му яке не блестеше от чистота, но прическата му беше модерна, лицето — гладко избръснато, дрехите — здрави, погледът — открит, буден. След като вдигна рамене, за да покаже на младежа, че не говори норвежки, онзи превключи моментално на безупречен английски:

— I’m Kristoffer. I need money for a room tonight. Or else I’ll freeze to death. 14 14 I’m Kristoffer. I need money for a room tonight. Or else I’ll freeze to death. (англ.) — Казвам се Кристофер. Трябват ми пари за стая. Иначе ще умра от студ. — Б.пр.

Звучеше като реплика, усвоена на курс по маркетинг — кратко, сбито послание с името му, целящо да създаде емоционална близост между него и непознатите потенциални благодетели. Широка усмивка придружи молбата му.

Мъжът поклати глава и понечи да го отмине, но просякът застана пред него с картонената чаша:

— Mister? 15 15 Mister (англ.) — Господине — Б.пр. Някога случвало ли ви се е да спите навън, на студа, и да прекарате цяла нощ разплакан от непоносимия студ?

— Yes, actually I have. 16 16 Yes, actually I have (англ.) — Всъщност да, случвало ми се е. — Б.пр.

В някакъв безумен прилив на откровение му се прииска да разкаже на просяка как веднъж цели четири денонощия лежа в наводнена лисича дупка, за да чака сръбски танк.

— Значи знаете за какво говоря, мистър .

Кимна бавно. Бръкна в джоба си, извади една банкнота и я подаде на Кристофер, без да я поглежда.

— Така или иначе ще прекараш нощта навън, нали?

Кристофер побърза да прибере банкнотата в джоба си, после кимна и се усмихна гузно:

— По-важно е да си взема лекарството, мистър.

— Къде спиш?

— Там долу — наркоманът посочи с дългия си тънък показалец с изрядно поддържан нокът. — В депото за контейнери. През лятото там ще започнат да строят опера. — Кристофер отново се усмихна широко. — А аз обожавам операта.