Ю Несбьо - Спасителя

— Полиция.

— Аз съм помощник-режисьор. Ще се наложи да ви помоля да не ни пречите.

— Търся Мартине Екхоф — обясни Хари. — Знам, че е в залата.

— Ето я там — жената посочи хора.

Чак сега Хари забеляза Мартине: стоеше най-отзад, на горното стъпало, и пееше със строго, почти страдалческо изражение. Все едно изпълняваше не химн в прослава на победите на Армията, а елегия за изгубена любов.

До нея стоеше Рикард. За разлика от нея той се усмихваше блажено. Докато пееше, лицето му се бе преобразило. Суровата безнадеждност бе изчезнала. От младите му очи струеше блясък — израз, че с цялото си сърце споделя възвишената цел, изразена в песента: да направят света по-добър, да проправят път на милосърдието и любовта към ближния. За своя изненада Хари установи колко силно въздействие оказват текстът и мелодията.

След края на песента публиката аплодира хористите и те се насочиха към рояла. Рикард изгледа учудено Хари, но не каза нищо. Щом го забеляза, Мартине заби поглед в пода и се помъчи да избегне срещата с него. Хари обаче не й позволи и застана пред нея.

— Давам ти последен шанс, Мартине. Моля те, не го пропилявай.

Тя въздъхна тежко.

— Вече ти казах: не знам къде е.

Хари я хвана за раменете и процеди шепнешком:

— Ще те осъдят за съучастничество. Наистина ли ще му доставиш това удоволствие?

— Удоволствие? — изморено се усмихна тя. — Там, закъдето е тръгнал, не го чака нищо приятно.

— А песента, която току-що изпълнихте? „Който се смилява и е на грешниците истински другар.“ Това нищо ли не означава за теб?

Тя мълчеше.

— Разбирам, искам от теб нещо много по-трудно от прошката, която толкова великодушно раздаваш на несретниците, отбили се във „Фюрлюсе“. Проявяваш снизхождение към престъпленията на наркомани, готови да откраднат, за да утолят гладът си, а отказваш да простиш на човек, който наистина се нуждае от прошката ти? Грешник на път към ада.

— Престани — помоли задавено тя и немощно се опита да го отблъсне.

— Все още можеш да го спасиш, Мартине. Да му дадеш още един шанс, а на себе си — възможност да започнеш живота си на чисто.

— Господинът притеснява ли те, Мартине? — попита Рикард.

Хари сви ръката си в юмрук, без да се обръща. Приготви се да реагира бързо, докато се взираше в разплаканите очи на Мартине.

— Не, Рикард. Остави ни.

Хари чу как стъпките на Рикард се отдалечиха. Продължаваше да гледа Мартине. На сцената засвири китара. После се включи и пиано. Хари позна песента. Беше я слушал на площад „Егер“. И по радиото в „Йостгор“. „Morning Song“. Сякаш се случи преди цяла вечност.

— Ако не ми помогнеш да го спра, и двамата ще умрат — предупреди я Хари.

— И защо ми го казваш?

— Защото Юн е психически неуравновесен и е изцяло подвластен на гнева си. А Станкич не се бои от нищо.

— Само не ми разправяй, че си толкова обсебен от мисълта да ги спасиш, защото това ти е работата.

— Така е. Има и още една причина. Дадох обещание на майката на Станкич.

— На майка му? Нима си говорил с нея?

— Заклех се да направя всичко по силите си, за да спася сина й. Ако не попреча на Станкич, ще го застрелят. Също като невинния наркоман в депото. Повярвай ми.

Хари се обърна и си тръгна. Стигна до стълбите. Чу глас зад гърба си:

— Той е тук.

Хари се вцепени.

— Какво?

— Дадох на Станкич твоя билет.

Пуснаха сценичното осветление. Под силната струяща светлина силуетите на седалките пред него се очертаваха ясно. Той потъна в седалката, вдигна внимателно ръка, използва предната седалка за опора на оръжието така, че да си осигури възможност за изстрел към гърба, облечен в смокинг, от лявата страна на Теа. Възнамеряваше да стреля два пъти. После да стане и да изпрати още един куршум, ако се наложи. Отсега обаче знаеше, че два ще бъдат достатъчни. Спусъкът вече потъваше по-лесно под пръста му. Заради прилива на адреналин. Не изпитваше страх. Под натиска спусъкът стигна до половинмилиметровата ничия земя, където оръжието спира да оказва съпротива, а стрелецът се отпуска и продължава да натиска, защото вече няма връщане назад: предоставил е контрола на неумолимите закони и случайности на механиката. Главата върху гърба на мушка се обърна към Теа и каза нещо.

Умът му тутакси съобрази две неща: Юн Карлсен трябва да носи униформа, а не смокинг; разстоянието между Теа и Юн е неестествено голямо за двама влюбени в концертна зала със силна музика.

Мозъкът му отчаяно се мъчеше да отмени вече започналото действие: натискането на спусъка.