Ю Несбьо - Спасителя

— Говоря именно за Карлсен. Разбрал е, че играта свърши.

Фалкайд погледна високия полицай. Преди да научи за проблемите му с алкохола и за опърничавия му нрав, ръководителят на спецотряда беше убеден, че Хари Хуле е роден да служи в „Делта“.

— Каква игра?

— Дълга история. Влизам. Ако въпреки всичко Юн Карлсен се появи, арестувайте го.

— Карлсен ли? — напълно се обърка Фалкайд. — А Станкич?

Хари пусна цигарата, тя изсъска и потъна в снега.

— Да — замислено кимна той и промърмори сякаш на себе си: — А Станкич?

Седнал в полумрака, чоплеше палтото, проснато върху коленете му. От тонколоните струеше мелодия на арфа. Над публиката прибягваха малки светли конуси от прожекторите на тавана. Явно търсен ефект с цел да подклажда любопитството на публиката в оставащите минути преди началото на концерта.

Публиката на предните редове се раздвижи. Появиха се дванайсетина души. Неколцина зрители понечиха да се изправят. Чу се трескаво шепнене и хората пак седнаха. Явно в тази страна не засвидетелстваха уважение на политическите си избраници. Новодошлите се настаниха на три реда пред него. През последния половин час местата там стояха празни.

Забеляза наблизо мъж в костюм с кабел, пъхнат в едното му ухо, но в залата не се виждаха униформени полицаи. И броят на охраняващите отвън не изглеждаше тревожно голям. Очакваше да са мобилизирали повече полицаи. Нали Мартине го осведоми, че ще присъства и министър-председателят. От друга страна, какво значение имаше броят на полицаите? Той беше невидим. По-невидим от всякога. Огледа се със задоволство. Колко ли души в залата носят смокинги? Представи си какъв хаос ще настъпи. А той ще се оттегли безпроблемно и бързо. Предния ден влезе на оглед и си набеляза маршрута за бягство. Преди да заеме мястото си тази вечер, отиде в мъжката тоалетна да провери дали не са заковали прозорците отвън. Планът му беше да ги отвори и да излезе на корниза — беше достатъчно широк. Оттам щеше да скочи от триметрова височина върху покрива на някоя кола, оставена на паркинга; да си облече палтото, да се смеси с тълпата по оживената „Хокон VII“ и след две минути и четирийсет секунди бърз ход да се озове на перона пред Националния театър, където на всеки двайсет минути минаваше влак за летището. Постави си за цел да хване влака в 20:19. А преди да излезе от мъжката тоалетна, мушна две ароматизиращи таблетки в джоба на сакото си.

На входа на залата пак поискаха да видят билета му. Той поклати засмяно глава, когато жената го попита нещо на норвежки и посочи палтото му. Тя го заведе до мястото му в почетната ложа, която всъщност обхващаше четири реда с обикновени седалки в средата на залата, само дето бяха отделени от останалите с червена лента. Мартине му обясни къде ще седят Юн Карлсен и Теа, приятелката му. Най-сетне се появиха. Погледна си бегло часовника. Осем и шест. Залата тънеше в полумрак и контражурът от сцената му пречеше да различи хората от делегацията, но неочаквано един от малките прожектори освети едно от лицата. Макар да зърна само за секунда бледата кожа и измъченото изражение, не се съмняваше, че именно тази жена седеше на задната седалка в колата до Юн Карлсен на улица „Гьотеборг“. Зрителите отпред продължиха да се суетят. Накрая все пак си намериха местата и стената от човешки тела седна. Стисна револвера под палтото си. В барабана имаше шест патрона. Отначало оръжието му се струваше непривично, имаше по-тежък спусък от пистолет, но след упорити упражнения разбра колко дълбоко трябва да хлътне спусъкът, за да се произведе изстрел.

Като по невидим сигнал в залата настъпи тишина.

На подиума се качи мъж в униформа, вероятно за да приветства гостите на норвежки. Докато го слушаха, зрителите станаха на крака. Без да разбира за какво става дума, стана и той. Хората около него наведоха мълчаливо глави. Явно някой беше починал. Мъжът отпред каза още нещо и всички седнаха.

Най-сетне завесата пред сцената се вдигна.

Застанал отстрани до сцената, Хари гледаше как завесата се вдига. Светлината му пречеше да види публиката, но усещаше присъствието на многобройните зрители като дихание на огромно животно.

Диригентът вдигна палката и третият госпъл хор в Осло започна с песента, която Хари вече бе чувал в храма на Армията:

„Нека се вее знамето на спасението, напред към свещената война!“

— Извинете — чу глас до себе си и се обърна: млада жена с очила и слушалки. — Какво правите тук?