Ю Несбьо - Спасителя

Чу се гръм.

Музиката отекваше в ушите на Хари.

— Какво? — Хари се мъчеше да надвика ужасяващите удари на барабаниста по краш чинелите.

Сякаш оглуша.

— Седи на деветнайсети ред, три реда зад Юн и премиера. Двайсет и петно място. В средата. — Направи опит да се усмихне, но устните й трепереха неистово. — Бях ти запазила най-хубавия билет, Хари.

Той я погледна и хукна към зрителите.

Докато тичаше към перона на Централната гара, Юн Карлсен се мъчеше да движи краката си с бързината на палки по барабан, но се затрудняваше: никога не се бе отличавал като бърз бегач. Точно под носа му автоматичните врати се затвориха с проточена въздишка и сребристият влак за летището потегли. Юн простена, остави куфара на земята, свали малката раница от гърба си и се отпусна върху една от художество оформените пейки. В ръцете си обаче продължаваше да стиска черния сак. До следващия влак оставаха десет минути. Няма страшно, успокои се той. Имам достатъчно време. Цялото време на света. Дори му се щеше да не разполага с толкова много. Взря се в тунела, откъдето се очакваше да дойде следващият влак. След като отпрати София и призори най-сетне успя да заспи в апартамента на Роберт, му се присъни кошмар: окото на Рагнхил се взираше упорито в него.

Погледна часовника.

Коледният концерт вече е започнал. Теа сигурно не може да си намери място от притеснение и недоумява защо още го няма. Както и останалите, впрочем. Юн дъхна на дланите си да ги стопли, но студеният въздух мигом охлади влагата и ръцете му съвсем се вкочаниха. Налагаше се да постъпи така. Нямаше друг начин. Защото се натрупаха много проблеми, нещата излязоха извън контрол и той не можеше да рискува повече.

Всичко стана по негова вина. Снощи, докато беше със София, излезе извън кожата си. Трябваше да го предвиди. Напрежението от последните дни търсеше отдушник. Побесня най-вече защото София не обели нито дума, не издаде нито звук. Само го гледаше с вглъбения си поглед. Като безсловесно жертвено агне. И той я удари с юмрук по лицето. Кожата върху кокалчетата на ръката му се обели. Удари я пак. Колко глупаво от негова страна.

За да не я гледа, я обърна към стената и успя да се успокои чак след еякулацията. Тогава обаче грешката вече не можеше да се поправи. Огледа я, докато тя се обличаше. Този път никой нямаше да повярва на обичайните й обяснения, че се блъснала в някаква врата или паднала на леда.

Другата причина за решението му незабавно да се покрие беше безгласното обаждане по телефона миналия ден. Провери номера. Хотел „Интернационал“ в Загреб. Не му стигаше умът как са се сдобили с номера на мобилния му телефон. Не фигурираше никъде. И въпреки това го обзе смътно предположение: Роберт е мъртъв, но те не смятат задачата за приключена. Юн не очакваше подобна развръзка. Не разбираше защо се е получило така. Вероятно щяха да изпратят още някого в Осло. Трябваше незабавно да се махне оттук.

Веднага отиде да си купи билет: нямаше време за губене. Щеше да лети със самолет за Банкок през Амстердам. Билетът беше издаден на Роберт Карлсен. И през октомври пътува до Загреб под чуждо име. Удостоверяваше самоличността си с десетгодишния паспорт на брат си. Приликата между Юн и Роберт на снимката не можеше да се отрече, а освен това всички служители, извършващи летищна и гранична проверка, са наясно, че за едно десетилетие външността на младите хора претърпява доста промени.

След като купи билета, Юн пое към улица „Гьотеборг“, събра най-важното в един куфар и раница. До излитането на самолета оставаха десет часа. Трябваше да се скрие някъде. Затова отиде в една от така наречените „частично обзаведени“ квартири на Армията в квартал Хаугерю. Имаше ключ. От две години в жилището не бяха влизали наематели. Вътре миришеше на мухъл, а мебелировката се свеждаше до диван и фотьойл с изтърбушен пълнеж плюс легло, чийто дюшек бе покрит с петна. София си знаеше урока: устната заповед на Юн гласеше „всеки четвъртък в шест следобед тук.“ Някои от петната бяха останали от нея. Други — от Юн, когато идваше сам и фантазираше за Мартине. След изнасилването в „Йостгор“ успя да утоли свирепия си нагон и после дълго търси как да постигне същото удовлетворение. Чак когато започна да се среща с петнайсетгодишната хърватка, усети някогашното облекчение.

През есента Роберт дойде при него бесен. София му бе споделила нещастието си. Юн едва съумя да овладее гнева си. Почувства се неописуемо… унизен. Същото изпита и на тринайсет, когато баща му го наби с колана си, защото майка му намерила петна от сперма по чаршафите.