Ю Несбьо - Спасителя

— Няма нужда. Според най-новите инструкции имаме право на свободен достъп.

— Мм — кимна сериозно Хари. — Радвам се, че човек от отбора ни е прочел инструкциите.

И излезе.

Роберт Карлсен нямаше офицерско звание, но понеже загина на пост, решиха да го погребат в парцела за офицери в Западното гробище. След траурната церемония бе насрочено възпоминателно събиране в щаба на Армията на спасението.

Хари влезе в параклиса. Юн седеше най-отпред до Теа. Явно родителите им не присъстваха. Погледите на полицая и опечаления брат се срещнаха. Юн кимна със сериозно изражение, но и с благодарност. Иначе параклисът беше препълнен. Повечето дошли да почетат Роберт Карлсен носеха униформата на Армията. Сред тях Хари забеляза Рикард Нилсен и Давид Екхоф. До коменданта седеше Гюнар Хаген. Присъстваха и жадни за сензации представители на журналистическата гилдия. Рогер Йендем тутакси се присламчи до Хари и го попита защо премиерът още го няма въпреки официалното потвърждение, че ще дойде.

— Обърни се към администрацията на премиера — отвърна Хари.

Знаеше каква е причината за отсъствието на министър-председателя: сутринта служител от високите етажи на полицията го осведоми дискретно, че има голяма вероятност Роберт Карлсен да е замесен в случая с поръчковото убийство. А от кабинета на премиера информираха, че е възпрепятстван да уважи церемонията, защото спешно възникнали много важни срещи. На комендант Давид Екхоф също се обадиха от полицията и в щабквартирата настана голяма паника, за която допринесе и заболяването на един от основните организатори на погребението, дъщеря му Мартине. Сутринта тя му звънна да обясни защо няма да дойде на работа. „Всеки човек е невинен до неопровержимото доказване на противното“ заяви непоколебимо комендантът пред сътрудниците на Армията. „Освен това е твърде късно да променяме плана. Ще се придържаме към него. Премиерът ме увери лично, че ще уважи коледния ни концерт утре вечер.“

— А иначе? — продължаваше да разпитва Йендем. — Докъде стигнахте с разследването на убийствата?

— Получили сте официалното съобщение до всички медии, предполагам. За въпроси по случая се обръщай към Гюнар Хаген или към пресаташето на полицията.

— Мълчат като риби.

— Явно добре си вършат работата.

— Хайде де, Хуле, надушвам, че става нещо. Има ли връзка между прободения полицай на улица „Гьотеборг“ и наемния убиец, на когото снощи теглихте куршума?

Хари поклати глава. Жестът му можеше да се тълкува или като „не“, или като „без коментар“.

Органът спря да свири, а множеството притихна. Напред излезе девойката с дебютния албум и поднесе на опечалените интерпретацията си на известен псалм. Пееше с прекалена емоционалност и плачливи нотки в гласа. Завърши изпълнението си с музикална рулада, за която би й завидяла дори Марая Кери. За миг на Хари му се стори, че ако не изпие незабавно нещо спиртно, няма да издържи. За щастие девойката най-сетне затвори уста и сведе тъжно глава пред дъжда от светкавици. Мениджърът й се усмихваше доволно. Явно не го бяха предупредили за последните новини от разследването на случая.

Пред събралите се Екхоф изнесе реч за мъжеството и саможертвата.

Колкото и да се опитваше, Хари не съумяваше да се съсредоточи. Гледаше ковчега и мислеше за Халвуршен. И за майката на Станкич. А затвореше ли очи, се пренасяше при Мартине.

След ритуала шестима офицери изнесоха ковчега. Юн и Рикард вървяха най-отпред. Юн се подхлъзна на леда, докато минаваха по чакълестата пътека.

Хари си тръгна. Опечалените останаха около гроба. Мина по безлюдната част от гробището към парка „Фрогнер“. Неочаквано чу хрущене на сняг зад гърба си. Първо си помисли, че го преследва някой журналист, но когато чу забързаното гневно дишане, се обърна рязко.

Беше Рикард. Той също спря.

— Къде е тя? — попита той с хриптящ, задъхан глас.

— Коя?

— Мартине.

— Разбрах, че днес е болна.

— Може да е болна, но не си е у дома — гръдният кош на Рикард се повдигаше бурно. — Снощи също не се беше прибрала.

— Откъде знаеш?

— Само недей да…!

От устата му се изтръгна болезнен вик и лицето му се сгърчи в мъченическа гримаса, неспособен да контролира мускулите си. После обаче си пое дъх и с върхово усилие на волята се окопити.

— Не ми ги пробутвай на мен тия! — процеди той. — Знам те какво си направил. Измамил си я. Омърсил си я. А сега тя е в апартамента ти, нали? Няма да ти позволя да…