Петър Бобев - Гонитба из южните морета

Букът беше търпелив, всеки знае. Ала накрай и той не издържа. Застена:

— Скръъц! Помогнете! Скръъц!

Дядо Мраз тъкмо беше надникнал от облаците, хей там на север над планината. Хрумнало му бе да провери дали му е дошло времето. И случайно дочу жалните вопли.

Наведе се по-ниско и запита:

— Какво има, друже?

— Гризят! Ще ме уморят! Помощ!

— Червеите ли? — досети се старецът и поглади замислен брадата си. — Как ли да ти помогна? Да речем, че замразя всичко — дърво и камък да се спукат, на тях пак нищо няма да им стане. Страшно издържат, проклетниците. Ами да взема да ви приспя — и тебе, и тях. Ти да не усещаш, те да не гризят повече. Бива ли?

— Ох-ох! Какво да е, само да не боли повече! — изпъшка букът.

— Тогава приготви се за зимата! Свали листата си! Пък аз тръгвам да докарам снега. Сбогом, скоро ще се видим.

Щом чуха това, всички дървета се разбързаха, пожълтяха, зарониха листа. Гората повяхна, нашари се: жълто, мораво, червено, зелено. Че коя ли багра липсваше там?

Прелест! Огън и злато!

Само букът не забелязваше тази красота. Разтърсваше вейки и сипеше надолу сухи листа. По пет, по десет, по сто — да дойде по-скоро старикът, да го приспи, да не боли повече.

И една нощ Дядо Мраз долетя, възседнал най-черния си облак. Рипна пъргаво сред гората и наду бузи, огъна клоните, размята опадалата шума. Поутихна едва на разсъмване. Хвана черния облак, та го изтупа до дъно. Към земята заваля гъст сняг.

И виж, от студа червеите се укротиха, свиха се, заспаха. Заспа неусетно и букът. Заспа, засънува сладки сънища.

Минаха няколко дни. Уморен, дядо Мраз приседна да почине сред гората. Но нали беше стар, дорде седна, и заспа. Слънчо го издебна, разбута облаците и огря земята. Калпакът и шубата на заспалия старец взеха да се топят.

Сгряха се дърветата, разсъниха се червеите. И каквито бяха лакоми, ненаситни, тозчас задълбаха в дървесината.

Разбуден от острата болка, букът простена:

— Помощ!

По стъблото му откъм върха слизаше с главата надолу малка късоопашата птичка — дърволазка. Щом чу писъка, тя се закова на място.

— Какво има?

— Червеите! — изплака дървото. — Моля те, махни ги!

— Не мога. Аз не мога.

— А кой може? Кой?

Дърволазката изви глава умислена.

— Доктор Чук-чук! — сети се тя изведнаж. — Само той.

Букът прегъна умолително клони:

— Бъди добра, извикай го!

Дърволазката изпърха с крила и се изгуби в гората, а букът притихна нетърпелив, очакващ.

Бре да дойде този доктор, бре да дойде — няма го!

В туй време отнейде доскача белката, метна се на най-ниския клон и се заозърта — няма ли наблизо я катеричка, я каква да е птица? От два дни хапка не бе туряла в уста.

Щом я подуши, най-тлъстият червей се провикна отвътре хитро, мазно:

— Белке, Белчице! Гладна ли си, душичке!

— Хем как! — изръмжа тя. — Коремът ми залепна за гърба.

— Хи, хи, хи! — захихика червеят. — А ядва ли ти се пилешко месце?

— Ох, ох! Къде, къде?

— Тогава слушай! Тук ще дойде доктор Чук-чук. Притули се наблизо! Издебни го!

— Тъй ли? — ухили се горският разбойник и на два скока се шмугна в изоставеното гнездо на горния клон.

— Ох, ох! — въздъхна букът. — Язък за доктора, язък и за мене! Тъй ще си загинем!

За беда прилетя и соколът, зъл, грозен, настръхнал от глад.

Червеят отново се провикна:

— Соколче, братленце, ще ли ти се месце?

— Кря! Кря! Къде?

— Доктор Чук-чук ще дойде. Скрий се, изчакай го!

И дорде соколът отлети до върха на дивата круша отсреща, ето че откъм гората се зададе кълвачът — бодър, пъргав, накривил сърцато към тила червеното кепе. А с него цял рояк синигери, шарени, бъбриви. Леле, каква глъчка!

— Пин-пин-пин! — чирикаха те, а кълвачът прехвръкваше от дърво на дърво и току питаше:

— Где? Где? Где?

Щом го зърна, белката засука мустак и се натъкми за скок, а соколът се наведе напред с наежена перушина — ха, ха да литне. Очите му святкаха от глад и злоба, а острият му клюн потракваше като картечница.

Без да подозира опасността, дърволазката кацна на болното дърво.

— Докторе, насам, насам!

Кълвачът се вкопча в буковата кора:

— Здравей, старче! Що ти е?

Букът размята тревожно клони:

— Докторе, бягай! Белката и соколът те дебнат. Ще те убият.

Кълвачът се разсърди:

— Ама ти не знаеш ли що е дълг? Лекарски дълг. Тези разбойници отдавна ме дебнат. Е, това значи ли да се свра в дупката си? И болните да мрат, така ли?

Пристъпи нагоре, огледа надупчената кора и почука леко с клюн: