Петър Бобев: Гонитба из южните морета

Румен забрави играта. Подаде се навън и извика:

— Насам, насам.

„Мускетарите“ дотичаха начаса̀.

— Гледайте — посрещна ги Румен. — Камъчета за Палеолита.

Момчетата коленичиха, разровиха с пръсти събраната купчина.

Чавдар сви устни:

— Не са такива камъчета. Ония, дето ни ги показва Палеолита, са с очукани краища, като лимонадени капачки.

Всички виждаха, че наистина не приличат съвсем. И вече бяха готови да продължат играта, когато Румен се сети:

— Ей, ама каква смехория може да стане.

Щом е за смехории, другарите му тозчас го зяпнаха в устата. И той не ги остави да чакат дълго:

— Защо пък да не ги очукаме ние, да ги пооваляме в калта. Пък да го видим ще познае ли.

Нямаше нужда да ги убеждава много. Те бяха родени шегобийци. Талантливи. Не току-тъй на всичките си съученици бяха прикачили прякорите, не току-тъй и момчета, и момичета се отдръпваха от бандата им и когато ги отминеха, претърсваха чантите и джобовете си да не са им пуснали неусетно я жаба, я гущер, я вмирисан полог.

Речено-сторено. Още същия следобед вкупом почукаха по вратата на учителя си. Скоро чуха дрезгавия му глас: „Влез!“

Учителят седеше до масата си. Гледаше ги учуден. Заговорниците не се смутиха от прямия му поглед. Много пъти бяха упражнявали израза на невинността.

— Намерихме едни камъчета — рече Румен, като му ги подаде.

Шиваров ги пое.

Пакостниците затаиха дъх. Ще „клъвне“ ли?

Учителят постоя така неподвижен като вкаменен, вперил разширени от захлас очи в накълцаните отломки.

После сякаш се опомни. Грабна с треперещи пръсти очилата си и едва ги закрепи над носа си. Взе едно късче. Поднесе го пред очите си. Завъртя го. Без да се замисли, го облиза с език. Да го очисти.

„Мускетарите“ се смушкаха с лакти. Палеолита „клъвна“.

Шиваров ги забрави. Запремята трошляка. Заразглежда го с лупа. И все по-настървено цъкаше с език.

На края се сепна. Обърна се. Замаян от слетялото го щастие, не забеляза лукавия израз на лицата им. Сметна усмивките им за съчувствие.

— Камъчета — рече той зарадван. — Тъй ли съм ви учил. Та това са кремъчни стъргалки, едни от първите оръдия на Човека. В палеолита…

Румен хвърли поглед към Чавдар. С това сякаш му каза: „Нави се.“ Знаеха, предстоеше отново, за кой ли път, да изслушат урока му, да чуят пак за първия период от предисторията на човека, наречен палеолит — старокаменната епоха; за късния палеолит; за мезолита — среднокаменната епоха; за неолита — новокаменната епоха. Да изслушат възторжените му думи за тези необхватни, покрити с мрак епохи от живота на човечеството, в които хората са направили най-важните си завоевания в овладяването на природата…

Шиваров не продължи. Спря. Докуца до момчетата и ги прегърна в неудържим порив на благодарност, забравил всички магарии, които му бяха правили в клас.

— Не е точно това, което търся — рече той. — Въпреки това ще ги изпратя в академията. Да чуя какво ще кажат там. Повече знаят от мене, имат повече опит, имат апарати и лаборатории… Ще ги изпратя още днес…

После се сети:

— А други не намерихте ли.

Те се спогледнаха. Имаше още, ама от ония, естествените, неочуканите. Ако му ги донесяха, щеше да разкрие дяволията им. Затова излъгаха в хор:

— Няма. Само тия…

Той сви рамене:

— Нищо. И с тях бива. Пък като оздравея, и аз ще ида да видя. Те не са само по повърхността. Ще копнем тук-там…

„Мускетарите“ изхвърчаха от дома му доволни, предоволни. Палеолита беше „клъвнал“. Че как няма да клъвне. Нали той самият понякога разправяше на шега: „Всеки си има някаква слабост, някакво бутонче. Като механичните палячовци за деца. Навиеш ли го, и почва да подскача“… Това беше една малка наслада, невинно отмъщение за часовете, прекарани в трепетно очакване, че може да ги вдигне и да им пише двойките.

Бащата на Ваньо работеше в телеграфо-пощенската станция. От него разбраха, че учителят им още същата вечер изпратил едно пакетче до академията в София.

Какво ли щяха да му отговорят оттам.

Още на другия ден шегобийците започнаха дежурствата. Днес Румен, утре Ваньо, в други ден Чавдар, после Славчо — момчетата се редуваха да пресрещат раздавача, за да го питат има ли писмо за другаря Шиваров.

Отговорът не идваше. Дори „мускетарите“ изгубиха търпение. А как ли се чувствуваше горкият учител. Виждаха го как се натъкмява до прозореца цял час преди минаването на раздавача и как се вглежда в пътя. А щом го зърнеше, тозчас се упътваше да го пресрещне, отваряше вратата и питаше, подпрян на двата бастуна: