Петър Бобев - Гонитба из южните морета

Наистина тая таблица беше нещо изключително — дневник, история на футбола ни от десет години насам. За всеки кръг от шампионата. От седмици наред Гошо се ровеше из нея, както баба му в съновника си: сверяваше тазгодишните резултати с минали години, подчертаваше сходствата със синьо, различията с червено, броеше съвпаденията. И все напразно — като в тотото: никаква закономерност; нищо, което да му подскаже от малко поне какво може да се случи днес на игрището.

Така струпани накуп над скъпоценната таблица, ги завари учителят по география. Ако не го бяха ядосали още при влизането му, той можеше да не впише двойката му в бележника. Друг път правеше така — поглеждаше те строго над очилата и те отпращаше на място с думите: „Ако и следния път ми отговориш така, ще ти орезиля бележника!“ А сега направо го орезили. Написа я ясно и четливо, сякаш изпитваше наслада да рисува двойки.

Гошо си седна на чина тъй безразлично, сякаш не той беше скъсаният, а някой от другия край на земното кълбо. Нямаше сила на света, която да го отскубне от мисълта за мача. Докато свърши учебният ден, в бележника му лъсна още една двойка — по история. Най-важното сега беше мачът.

На стадиона пристигна два часа преди почването. Едва изтрая да излязат играчите. Учуди се как още можеха да се усмихват футболистите.

Ето — реферът в центъра. С капитаните. Свирката. Първи удар. После всичко се завъртя пред очите му като в сънищата. Нашият нападател Бомбата се понесе напред.

Както очакваше Гошо, така и стана. Сбъднаха се опасенията му. Съдията беше подкупен от „ония“, нямаше съмнение. Веднага изсвири засада. А всички запалянковци от „нашите“ знаеха, че не е засада. И тъчреферите бяха против „нашите“. Смутиха ги от първото нападение. Тогава „ония“ докопаха топката и докато Гошо се усети, видя Теньо Левака, вратаря на „нашите“, легнал по корем, като си удря главата с две ръце, а топката се мъдри кротко в мрежата. Левака пак доказа, че е с две леви ръце.

Мина първото полувреме. Почна второто. „Нашите“ нагъваха без почивка, ала все напразно: ту над гредата, ту встрани от нея, ту в нея. И нито една топка вътре. Пребиха се момчетата: и Бомбата, и Рачето, и Цуцуля. Ама като не ти върви! И когато съдията е против тебе — играй де! На „ония“ нищо не свири. Само на „нашите“: ту засада, ту нарушение, та един път и тъч ни отне.

Ето, Бомбата пак се откъсна напред. Излъга отбраната. Провря се. Шут! Ама какъв шут! Бомбен! И тогава бегът на „ония“, Фуклето, се хвърли, пресече пътя на топката и я изби с ръка.

Гошо скочи цял метър над пейката:

— Дузпа! Дузпа! Дузпа!

Сега Бомбата ще им покаже какво може!

Но реферът не свири. Продължава играта. Целият стадион реве. Нашите запалянковци викат: „Дузпа!“ Другите: „Никаква дузпа!“ Тук-там се сбиват. Сбиват се и играчите. Съдията изгонва Бомбата, който е сритал Фуклето. Не било дузпа. Рачето му сложил марка. Затова при падането, да се предпази, Фуклето неволно докоснал топката. Не дузпа, а наказателен удар против „нашите“!

Мина и второто полувреме. Реферът изсвири самодоволно края на мача. Беше постигнал целта си. Провалил бе „нашите“.

Гошо не разбра как се прибра в къщи. Не си спомняше с кого се бе бил, та окото му бе посиняло. Без да вечеря, се тръшна в леглото. И там го втресе. Не от студа на игрището. Че кой може да настине при такъв огън?

Майка му, която случайно бе видяла бележника му и се бе натъкмила да го посрещне, както се полага, сега изведнаж се слиса как да го успокоява. Дотича на помощ и баба му, та накрая и баща му. Слагаха му мокри кърпи на челото, наливаха му някакви лекарства в гърлото, а той не спираше. Плачеше, та се късаше.

— Нищо де! — сопна се накрая баща му. — Ще си седнеш на мястото и ще четеш! Ще ги поправиш!

И тогава през сълзи Гошо изплака болката си:

— Абе аз двойките ще поправя, ама резултата от мача не мога да поправя!

Тоя път само баща му го разбра. Нали футболът е международният език, на който се разбират всички момчета от петте континента на възраст от четири до сто и четири години?

По скалите над градеца зееха безброй пещери — дупка до дупка. Покрай тях „четиримата мускетари“ играеха на индианци. А при такава игра не се пропуска никакво укритие. Тъй Румен се намъкна в една малка пещера. И докато чакаше останалите „мускетари“ — Ваньо, Чавдар и Славчо — да душат наоколо като хрътки, изгубили дирята на дивеча, той неволно погледна към земята.

И видя няколко по-особени камъчета — плоски, ръбести като кръглите миди по плажа. Много му приличаха на нещо, ама на какво ли. И изведнаж се сети. На камъчетата, които търсеше Палеолита. Тъй момчетата бяха прякоросали учителя си по история. Бяха му открили слабостта. Години наред старият Шиваров ровеше из околността за следи от старокаменната епоха, от палеолита. Но напоследък мъчителен артрит беше сковал краката му. Едва се домъкваше до училище, като се подпираше с два бастуна. Нямаше вече сили да обикаля сипеи и понори. Затова често показваше на учениците си разни дебели книги с рисунки и снимки на предисторически каменни сечива. Да ги разгледат, да ги запомнят и ако ги зърнат някъде, да ги познаят.