Петър Бобев - Гонитба из южните морета

— Има ли?

— Няма — отвръщаше равнодушно раздавачът и отминаваше.

Тъй — седмица, две, три.

Старият учител видимо посърна. Вече не можеше да изчака раздавача, а още рано-рано, щом минеше влакът, пращаше някое момче до пощата да провери дали не е дошло очакваното писмо.

Румен почна да се колебае. Дали бяха пресолили с шегата, дали не бяха преминали мярката.

Един ден той подметна на останалите „мускетари“:

— А бе не е ли време да му признаем?

Ваньо скочи насреща му:

— Какво?

— Да си признаем — повтори Румен. — Доста го измъчихме. Стига му.

Чавдар посочи юмрук:

— Да не си повторил. Та нали всички ни ще изключат…

Румен замълча, но в сърцето му остана нещо, някакво чувство за нередност.

Опита да ги склони още веднаж — все същия успех.

— Портаджия — нагруби го Чавдар. — Натопи ни, а после ще ни портиш.

Още няколко дни Румен не можа да се успокои. Дето отидеше, все за учителя си мислеше, за очакващите очи, вторачени с такова тревожно нетърпение в пътя, към пощата.

На края реши. Без да се обажда на приятелите си, тръгна към дома му. Почука. Влезе. Завари го пред писмената му маса, заровен в дебелите си книги.

Шиваров то погледна със зачервените си очи.

Румен усети, че гърлото му се сковава. Изгуби глас. Устните му се размърдаха безсилно.

Учителят поклати глава:

— Не отговарят, Румене. Види се, остарял съм много. Види се, нищо не сме открили…

И Румен заговори. Гласът му, отначало на пресекулки, постепенно се оправи.

— Другарю Шиваров — рече той. — Ние… По̀ право аз…

Бе решил да не „натопява“ другарите си в кашата, която той бе забъркал.

— Аз ви измамих…

Шиваров свали очилата си и го изгледа учуден.

— Излъгах ви, другарю Шиваров… Камъчетата, които ви дадох… Те не са истински… Аз ги очуках…

Учителят не искаше да повярва. Задъха се:

— Как?

И седна, свлече се на стола си. Сви се, прегърби се, остаря още повече. Само устните му пошепнаха:

— Върви си!

Смазан от вината си, покрусен от отчаянието, което бе прочел в лицето на учителя си, Румен не усети как се измъкна на улицата и припна към къщи. Чак там, захлупил се по очи в леглото, се разрида.

След половин час в стаята влетя Чавдар:

— Ха да те видя сега. Палеолита те вика.

Румен изтри очите си. После тръгна. С подкосени колена, но твърд, решен да понесе достойно заслуженото наказание сам, без да замесва приятелите си, той се вмъкна в стаята на учителя.

Вътре завари един друг човек — още по-стар, белокос мъж, но с бодра, необичайно бодра за възрастта му стойка.

Шиваров се обърна към момчето:

— Това е професор Симеонов от академията. Заведи го в пещерата. Той ще направи истински разкопки там.

— Ама — заекна Румен.

Шиваров се усмихна. Чак сега Румен забеляза колко се бе освежил той, как бяха грейнали възпалените му очи.

— Стъргалките са истински — обясни учителят. — Добре, че докато си ги доочуквал, не си ги начупил съвсем…

Намеси се и професорът:

— Много ни измъчи с твоята „шега“, момче. Гледаме, всичко показва, че имаме работа с човешки оръдия от късния палеолит. И формата, и обработката, и дупчицата от удара на другия камък, с който са отчупвали кремъчните пластинки… Само тая нова шлифовка… — Той обясни: — Тъй наричаме доочукването на кремъчните оръдия. Та за него ми е думата. Гледаме, само шлифовката нова, със съвсем пресен лом…

Румен стоеше слисан, гледаше го с широко отворени очи, а сякаш нищо не виждаше, нищо не чуваше, нищо не разбираше…

Някога, много отдавна, живял един беден момък.

Той имал съвсем малко земя — толкова малко, че не успявал да се изхрани от нея. Затова момъкът ходел да помага на богатите си съселяни. Съсипвал се от работа, а все не смогвал да припечели хляба си.

Накрай немотията му дотегнала съвсем и една сутрин, още по тъмно, той тръгнал да дири щастието си другаде.

Вървял час, два, три. След като минал през няколко села, навлязъл в гъста гора. Приседнал до едно изворче и накиснал във водата къшей корав хляб.

Там било прохладно и приятно. Пеели славеи. Бръмчали мухи и буболечки. От клон на клон подскачали пъргави катерички.

По пътя се задала една стара жена, понесла на гръб наръч дърва. Едри капки пот се стичали по набръчканото й лице, а краката й треперели от умора.

Тя тръшнала товара си на земята и приседнала до изворчето с дълбока въздишка:

— Ех! Тежък живот, чедо! Гладна съм. Ще ми дадеш ли малко хляб?