Петър Бобев - Гонитба из южните морета

— Чук-чук!

Ослуша се:

— Я дишай! Спри, не дишай! Кашляй!

Махна слушалката и отстъпи крачка надире:

— Ясно, корояди!

После се обърна към синигерите, които се бяха смълчали, додето траеше прегледът:

— Сестри, готови за операция!

Букът се сепна:

— Ще боли ли?

Кълвачът го изгледа строго-насмешливо:

— Упойка искаш ли?

— Искам, искам!

Тогава доктор Чук-чук подвикна на заспалия дядо Мраз:

— Ехей, дядо, събуди се!

Старецът се сепна:

— А, що рече?

— Упойка, дядо, пускай упойката!

— Чух, чух — надигна се дядо Мраз. — Не съм толкова глух.

Сви устни и задуха. Разлюля гората. Изръси снега отклоните в бисерни облачета, които заблещукаха с червени искрици на мъгливото слънце. Запремята неопадалите сухи листа, яворовите крилатки, брезовите топченца. Откъсна ги от дръжките им и ги понесе надолу, та ги натрупа из усоите в чудни преспи — жълти преспи от суха шума върху белите снежни навеи.

Старият бук отново заспа. Заспа, засънува.

Доктор Чук-чук се разбърза:

— Сестри, почистете раната!

Синигерите, най-пъргавите милосърдни сестри на света, се развъртяха чевръсто:

— Пин-пин-пин! Готово!

Тогава хирургът се нагласи удобно и замахна с глава:

— Чук-чук-чук-чук-чук! Чук-чук-чук-чук-чук!

Наоколо се разхвърчаха тресчици, които се посипаха върху белия сняг.

— Ето първия! — възкликна доктор Чук-чук, вмъкна език в дупчицата и като с бурмичка измъкна дебелия червей, тлъст, охранен, с голяма глава.

Една сестра-синигерка долетя уплашена:

— Докторе, отляво пълзи белката!

— Добре! — отговори той, без да трепне.

Но ето че притича втора сестра:

— Пин-пин! Виждаш ли сокола? Разперва крила.

— Виждам — успокои ги Чук-чук. — А вие се правете, че не ги забелязвате!

И продължи да човърка из раните, уж съвсем улисан в операцията, а очите му — все във враговете: лявото в белката, а дясното в сокола.

Когато те връхлетяха отгоре му, той отскочи назад, преметна се и се скри зад съседната бреза. Пръснаха се с писък сестрите-синигери.

Излъгани от неочакваното бягство, белката и соколът се вчепкаха яростно един в друг, заръфаха се, закълваха се, оплискани в кръв. Разхвърчаха се пера и оскубана козина.

Белката изпищя яростно:

— О, пусни ме, соколе! О-о-о!

— Що ми се пречкаш? — изкряка той злобно.

— Ти ми пречиш! Пускай или ще ти прегризя гърлото!

— Ще ти изкълва очите, ще те отнеса в гнездото си!

По едно време соколът успя да се вдигне във въздуха, но белката се бе впила здраво в гърлото му. Едва прелетели десетина метра, двамата цопнаха в размразения поток. Водата ги понесе надолу из бързеите.

Доктор Чук-чук долетя отново при бука и бавно, уверено измъкна останалите червеи. После се обърна към помощниците си:

— Доочистете раната!

Когато всичко бе готово, той размаха крила и литна из гората, сподирен от шумната синигерска дружинка.

— Где е следващият болен? — запита кълвачът, както летеше. — Где? Где?

Приседнал на един стар пън, дядо Мраз гладеше доволно снежната си брада, а дърволазката припкаше по отвесния дънер и го пощеше от снесените бръмбарови и пеперудени яйчица.

Цяло лято соколът гони горската лещарка. Знаете ли я — тя е братовчедка на глухаря, само че е по-дребна и прилича на яребица. Гони я проклетникът и ха̀, ха̀ да я хване, а тя, нали беше пъстра като шумата по земята, все му се изплъзваше.

— Ще те пипна аз! — заканваше се той яростно. — Само да падне снегът. Нека се оголят дърветата, нека побелее земята, та да те питам тогава де ще се дяваш?

И ето, дойде зимата. Сняг застла земята, нависна по дърветата. Старите смърчове като великани, загърнати в бели ямурлуци, дремеха с опрени гърбове.

Един ден соколът пак зърна лещарката, както се бе улисала да кълве брезови пъпки. Що да стори горката, като нийде нямаше вече ни личинки, ни буболечки?

— Ех, ех! — сподави радостния си крясък горският разбойник. — Ще ми паднеш най-сетне в ноктите, хубавице!

И хоп — прелитна на съседното дърво. А лещарката, без да подозира нещо, продължаваше да си чопли пъпка след пъпка. Чопли, чопли, пък поспре, та се почеше под крилото.

Соколът се изкиска сподавено:

— Ха да те видя сега! Хи, хи, хи! Крий се де! Дето и да идеш, все е бяло, все ще те зърна.

Нагласи се за скок, наведе се, разпери крила, настръхна: „Кря!“ — И връхлетя, раззинал грозния си закривен клюн.

Лещарката се стресна. Ами сега? Де да бяга, де да се спасява?

Изведнаж тя скочи и се бухна в снега. В следния миг яките соколови нокти вместо в нейното крехко тяло се впиха в клона.