Петър Бобев - Гонитба из южните морета

Може би за стотен път Боби разправи патилата си. Даяките се оказаха по-разбрани хора, отколкото му се сториха отначало. Решено бе да го препратят в столицата Джакарта, където щеше да потърси българското посолство, за да уреди отпътуването си за България.

Същия ден тръгнаха на път. Джунглата приличаше на планина от зелен бигор, повдигната върху безброй мраморни колони, омотани с гигантската прежда на лианите. И толкова орхидеи. И всякакви други цветове. И бегонии с разперени пъстри листа. Най-много го учудваха два цвята. Единият — голям, колкото кръглата им масичка в хола. Вонята му беше нетърпима, като мърша. С нея примамвал мухите, които го опрашват. Другият пък приличаше на гигантска кала с двуметрово вретено. Както казаха водачите му, това били най-големите цветове на света: рафлезията и аморфофалусът.

Войниците го отведоха в едно туземно село и го предадоха на старейшината. Той веднага организира експедиция да отведе момчето надолу до шосето, откъдето с някой камион щеше да се добере до Южен Калимантан.

След няколко дни, мокрен от дъждовете и изсушаван начаса̀ от жегата, достигна равнината. В оризовите поля и плантациите с банани, ананаси, каучук, манго и хлебни дървета работеха индонезийци с големи конични шапки от цепен бамбук — едновременно слънчобрани и дъждобрани. С един камион го откараха до град Мартапура, града на елмазите, претъпкан с търговци и шлифовчици на диаманти, и го отведоха в полицейското управление.

— Значи, това си ти — рече полицейският началник, щом го видя. — Имам заповед да те арестувам.

Един полицай го изведе навън, натика го в джипа си и го откара по шосето към юг.

За пръв път Боби видя маймуна да работи. Това стана, когато наближиха брега. Един опитомен лапундер се катереше по палмите и късаше зрелите кокосови орехи, а отдолу ги събираше господарят му.

След малко достигнаха Банджермасин, центъра на Индонезийско Борнео. Там пазачът го предаде на друг полицай в един товаро-пътнически параход, който след няколко минути се отдели от кея.

Навлязоха в Яванско море. Боби се смая. Толкова кораби, лодки и безброй прау — туземни платноходки, в които полуголите лодкари при затишие гребяха с песни в такт с гонга. А зъбите им — сякаш разкървавени след юмручен бой от бетела, дъвката на азиатските народи.

На другата заран приближиха пристанището на Джакарта, скътано в хубав тих залив на северозападното яванско крайбрежие. Корабът се прилепи към един страничен кей. По спуснатия мост се втурнаха върволица докери, препасани около бедрата с парче плат-саронг, понесли на бамбукови кобилици по два грозда банани.

А на пристана, сред множеството хора със саронги, индонезийски носии, европейски и военни облекла Боби съзря Червенобрадия, който се заглеждаше в кораба. Явно, чакаше го. Какъв беше тоя всесилен детектив, който го бе намерил чак тук?

Боби реши изведнаж. Скри се зад един отдушник, изхлузи панталоните, сакото и ризата си и така, само по гащета, се вмъкна във върволицата на докерите. По пътя помоли с ръце съседа си да му отстъпи за малко бамбуковата си шапка, нахлупи я на главата си, сложи на рамо кобилицата му и така, маскиран, свил дрехите си под мишница, премина под носа на Червенобрадия, който продължаваше да се взира в пасажерите на палубата. Поиска му се да го ритне отзад и да го бутне в морето, но се въздържа. Ама че глупав детектив! И той се наел да гони не някой друг, а Боби Станков…

В този миг полицаят от борда го позна. Развика се. Спусна се по моста. Хукна и Червенобрадия. Боби изтича на площада, сподирен от засилващата се подире му глъчка. Ами сега накъде?

И видя цял гараж от велорикши, малки файтончета за двама души с три колелета, които се карат като велосипед — от човек, седнал отзад. Беглецът се метна на една рикша и натисна педалите. Подире му с друга велорикша се спусна дебелият собственик на гаража, като не спираше да вика. Боби ускори ход. Изпревари го. Но всеки път, когато се поотпуснеше, го виждаше зад гърба си.

Градът приличаше на мравуняк. Хора, хора. И автомобили, рикши, велосипеди, пешеходци. И търговци с кобилици, които носеха на рамо дюкяните си с плодове, зеленчуци, галантерия, гостилници. И пазари с немлъкващата им врява, затрупани с планини от риба и плодове — банани, ананаси, кокосови орехи, манго, малайски ябълки и чудото на тропиците — големите колкото човешка глава дуриани, плодовете с божествен вкус и с най-отвратителната воня. Някъде свиреха народните оркестри гамелани от окачени метални гърнета, по които музикантите удрят с палки, гонгове с разна големина, ксилофони и ребаби — цигулки с две струни. И народните куклени театри, и театрите с куклени сценки…