Петър Бобев - Гонитба из южните морета

На другата заран корабът спря пред нисък коралов остров, обрасъл с кокосови палми, банани, батати, царевица и дини.

Капитан Дик скочи в лодката да отиде на брега. Черният Какобау хвана веслата. Загреба с мускулести ръце.

Щом се върнаха, Боби веднага запита:

— Къде сме, капитане?

— Остров Тонгатабу. Британски протекторат.

— Туй пък какво значи?

— Уж независим, а то зависим. — И сам се изсмя на остроумието си. — Но дълго е пазил свободата си. От Нова Гвинея до Великденския остров по цяла Океания има само колонии. Единствени островчетата Тонга имат собствена държава. Цялата земя принадлежи на кралското семейство. Има две забележителности. Едната е кралицата Салоте, чиито прадеди от хиляда години са вождове. Династията й е по-стара от всички европейски династии. Другата е костенурката Туи Малила, което значи костенурка-крал. Още Джеймс Кук преди триста години я подарил на тогавашния вожд, прадядото на кралица Салоте. Оттогава Туи Малила живее в двореца, обкръжена с уважението и почитта на тонганците.

— Нека сляза на брега! — помоли се Боби. — Да я видя!

Капитанът прихна да се смее:

— Няма го майстора, момче! Да те пусна, че да те гоня после! Тъй не сме се пазарили. Ще те сваля само в Нова Гвинея.

— Кога ще стигнем там?

— Когато стигнем! А сега марш в машинното! И палѝ!

Малкият моторист се озърна безпомощно изпълни заповедта.

След няколко дни корабът пусна котва на петстотин метра от малък коралов атол. Океанът беше притихнал съвсем. Откъм кръгозора прииждаха закръглени дълги вълни, които неусетно източваха разпенени върхове и се разбиваха като брилянтени гейзери върху залетите от прилива рифове. Зад белия насип на прибоя искреше с изумрудената си прозрачност външната лагуна, зад която белотата на кораловия плаж режеше до болка очите. Кокосовите палми люлееха кичестите си корени като втори зелен атол над белия пръстен на острова. През причудливо извитите им от пасата стволове, зад колибите от палмови листа се виждаше езерно тихата повърхност на вътрешната лагуна.

Капитан Дик отиде с лодката на атола, но се върна скоро, позеленял от гняв.

— Лъжци! — крещеше той. — Продали копрата на зелено! На капитан Шери, Сладкия! Казвам им: „Сладкия няма да дойде. Потъна при Фиджи.“ А те само това си баят: „Ще чакаме него!“

— Щом е така — зарадва се Боби, — да си ходим!

— Да си ходим! Ти луд ли си бе? Ще чакам. Месец, два! Все ще отстъпят, като видят, че няма друг купувач. По тия места разрешение за търгуване се получава трудно.

— Ами аз! — почти изплака Боби. — Защо ме излъгахте, че ще ходим в Нова Гвинея?

Капитанът замахна да му зашлеви плесница, но момчето отскочи ловко назад.

— Кой лъже бе, хлапак? На мен ли ще казваш това, на капитан Дик Честния, който толкова мрази да го лъжат!

Какобау, седнал с провесени крака на бака, подметна:

— Платно на хоризонта!

Капитанът скочи, грабна далекогледа.

— Пфу! — изруга той. — Капитан Шери! Отде ли се е сдобил с моторист, проклетникът? Ще ми лапне копрата!

— Е, значи най-сетне ще си ходим! — обади се пак Боби.

— Дума да не става! Ще чакам да приготвят нова копра. А след няколко седмици почва ловът на бисерни миди. Ще им изкупя седефените черупки. И после — към Нова Гвинея! Както съм ти обещал, ще те откарам там. Да видиш, че капитан Дик Честния не лъже.

Боби издебна, когато капитанът влезе в каютата си, и скочи във водата. В цялото училище нямаше кой да се мери с него в плуването. Както винаги, идеята му хрумна изведнъж. Скоро достигна рифа, подобен на купчина сгурия. Настъпилият отлив го бе оголил. През един тесен проход плувецът премина с първата вълна в бистрата лагуна. В тоя миг съзря акулата. Издала над водата острия си плавник, тя кръжеше наоколо в заплашителни спирали. Боби обезумя от уплаха. Забрави, че е най-добрият плувец. Загреба лудо. Но де можеше да се мери с нейната бързина? Тя го догони, почти го докосна с опашка и го надмина, вторачила в него злото си жълто око, присвила в жестока бръчка зъбатата си уста. Но пак се върна.

До самата повърхност достигаше малка подводна скала, облепена с водорасли. Боби се хвана в някаква пукнатина да се покатери отгоре й. В този миг пукнатината щракна и захапа ръцете му. Вцепенен от ужас пред акулата, която тикаше носа си в тялото му, сякаш помирисваше колко е вкусно, той се развика за помощ.

След няколко минути, които на Боби се сториха вечност, до него спря с лодката Тангихиа, изпратен от капитан Дик да върне беглеца. Той натика дръжката на веслото си между черупките на гигантската мида тридакна и освободи пленника й. После удари с юмрук по носа досадната акула, която мигновено заби в дълбините.