Петър Бобев - Гонитба из южните морета

След половин час на хоризонта се открои черният контур на планината Косчушко с най-високия връх на Австралия Таундсенд, малко по-висок от Витоша, в чието подножие блестяха хилядите светлини на столицата Канбера. Боби беше ходил там. Малък, спретнат град. Като парк. Само правителствени учреждения и жилища, без никакъв завод. Чист и хубав.

Но шосето мина настрана от града и продължи на юг. Боби неусетно заспа. Когато се събуди, видя, че колата стоеше в едно открито кино, сред множество други автомобили. Той не се учуди, защото в Австралия в много от летните кина зрителите идват така, с автомобилите си, и гледат отвътре.

Филмът свърши скоро и колата отново потегли на път. Бунда-Бунда и Боби заспаха. Събудиха се по светло. Камионетката продължаваше да лети по асфалта. Лятното слънце препичаше жестоко през разкъсаните облаци. Евкалиптите с отпуснатите си листа, обърнати ребром към светлината, почти не даваха сянка. Тук-там се мяркаха грубовати боабаби с чудовищно дебели стволове. Подплашени от колите, през саваната препускаха щрауси ему. На големи орляци като врабчета прелитаха зелени вълнисти папагалчета. Ето, наближиха Мелбърн! Сред прекрасните паркове се виждаха разкошни вили, които се умножаваха всяка минута, докато неусетно автострадата навлезе в града. Сградите ставаха все по-големи, все по-остарели и занемарени и накрай, към центъра, заприличаха на развалини. Сякаш някой шегобиец-магьосник беше обърнал света наопаки и вкарал в центъра на града бордеите на крайните квартали. Богатите се стремяха да се отдалечат от центъра, от неговия шум и дим. Затова градът се бе разпрострял на шестдесет километра по бреговете на Мелбърнския залив. В средата, около многоетажното Сити, деловия център на града с магазините, канторите, банките и заводите, живееха само бедняците.

Колата едва успя да се измъкне от запъхтяното автомобилно стадо към кейовете. Когато тя най-сетне спря, малкият беглец чу как другарят на шофьора каза:

— Боби казал на стригача, че ще пътува за Мелбърн…

Той трепна. Погледна в шофьорската кабинка. Ниско прехлупената шапка закриваше лицето на този, който говореше, но брадата му личеше ясно, огряна от яркото слънце.

Червенобрадия!

Боби докосна с ръка черния си спътник:

— Казвай как да се измъкна!

Червенобрадия се обърна назад:

— Хайде, пристигнахме!

Бунда-Бунда излезе, благодари и се вмъкна в тълпата чернокожи докери, които го посрещнаха шумно. Пошушна им нещо и те го последваха, обградиха плътно колата.

— Мистер — обърна се австралиецът към шофьора. — За благодарност ще ти натоварим камиона безплатно. Къде е стоката?

Боби разбра хитростта; разбра, че опитват да отклонят вниманието им. Измъкна се и хукна към кея. Но Червенобрадия го съгледа и се спусна подире му. Тълпата го обгради, засуети се глупаво, спря го. Докато той успее да се измъкне от обръча й, Боби достигна пристанището. Някакъв кораб тъкмо се отлепваше от кея. Беглецът не се замисли, а скочи, улови се за фалшборда и се прехвърли вътре. Никой не го бе забелязал. Той се озърна и мигновено се мушна под брезента на най-близката спасителна лодка. Сам се възхити от себе си, че и тоя път се измъкна. Като в романите.

Дял ден престоя жаден и гладен в скривалището си под напеченото платнище. От време на време, за да не му прилошее от жегата, надигаше крайчеца му, колкото да го лъхне морският вятър, но тутакси го отпускаше, щом зърнеше някоя сянка. Все пак успя да види как корабчето се измъкна от залива през тесния пролив и навлезе в открито море. Видя и изпълнените с летовници плажове, оградени с телени мрежи против акули. По слънчевата сянка разбра, че пътува на юг. Това откритие изпълни сърцето му с тревога. На юг е Антарктида, полюсът, а Боби трябваше да пътува на север. Натам е България.

Едва с настъпването на вечерната прохлада той задиша по-спокойно. Отпусна се и заспа. Събуди се рано. Надзърна навън. В далечината зад кърмата потъваше в хоризонта някаква скалиста земя. Навярно беше остров Тасмания. Това име веднага му припомни романтичната легенда, която бе чул наскоро. Младият капитан Абел Тасман обичал една девойка. Обичала го и тя. Но бащата, губернаторът на Холандска Индия Ван Димен, не им разрешил да се оженят. Той дал на младежа два прогнили кораба и го изпратил да открива нови земи. Надявал се, че бурите и рифовете ще го избавят от нежелания зет. Но Тасман не загинал. Открил Австралия и я нарекъл Нова Холандия. Достигнал Тасмания, кръстил я Ван Дименова земя, а северния остров на Нова Зеландия нарекъл с името на любимата — Земя Мария Ван Димен. Впоследствие хората дали на остров Ван Димен сегашното му име Тасмания, наказали посмъртно коварния тъст.