Петър Бобев - Гонитба из южните морета

Стамо прехапа устни:

— И акваланг!

Очите му светнаха. Сякаш целият блясък на слънцето и на разискреното море се събра в тях — в две ярки, радостни очи.

Моторницата заобиколи вълнолома и се понесе по вълните, повлякла подире си бяла опашка от пяна, над която прелитаха с крясък гларусите.

Боби бутна романа настрана и се замисли. Не е възможно! Да осъдят на смърт невинен човек и никой да не го защити! Това са писателски измислици — да стане по-интересно.

Звънецът издрънча глухо. Боби скочи, но преди да стигне до входната врата, баба му Патриция го превари и отвори. В антрето влязоха двама едри, грубовати мъже. Единият показа значката под ревера си.

— Къде е мистер Петер Станкоу? — запита той.

Гласът на старата жена потрепера:

— Защо ви е?

— Във връзка с убийството на адвоката Вилис.

В това време Боби съзря между рамената им, навън до дворната врата, трети мъж. Който го видеше веднаж, не можеше да го забрави никога. Едър, с широки плещи и къдрава огненочервена брада. Стоеше и чакаше. Неволно Боби си помисли: „Такъв не би трябвало да става детектив. Личи си отдалеч.“

Човекът със значката се озърна:

— Търся мистер Станкоу.

— Замина… В чужбина… В България…

— А кога ще се върне?

— След три месеца.

Момчето се дръпна в стаята си пребледняло. Цял Сидней говореше за това убийство. Преди да издъхне, адвокатът Вилис успял да каже, че убийците приказвали на някакъв непознат език, може би славянски.

Нима подозираха баща му, Петър Станков, който беше също така славянин — българин? Но баща му не беше убиецът. Та нали същата вечер Боби не се бе отделял от него — и на кино, и на вечеря в ресторанта. Само че как да го докаже? Кой ще повярва на алибито му, щом като единствен свидетел е неговият син?

Погледът му отново се закова върху заглавието на прочетената книга: „Съдебна грешка“. Нима и баща му щеше да стане жертва на съдебна грешка?

Той стисна юмруци. На всяка цена трябваше да го предупреди — да не се връща преди издирването на истинските убийци!

Петър Станков, емигрант от България още преди войната, беше заминал преди три дни за родината си хем да закупи зеленчукови семена за семенарския си магазин, хем да се види с близките си.

Боби се измъкна през задния вход и припна към пощата. Взе телеграмната бланка, извади писалката. Но се поколеба. Какво трябваше да напише, та да не разберат?

В същия миг видя детектива с червената брада. Изтръпна. Значи го бе проследил. Той остави бланката и все зад гърбовете на другите посетители се измъкна навън. Прибра се тутакси в къщи. На прага срещна баба си.

— Отидоха ли си? — запита той.

— Да. Търсели го като свидетел.

Боби избухна:

— Лъжат! Не е като свидетел! Ами искат да го арестуват. Хитреци! Заблуждават — да не будят подозрение.

Баба му го поглади по главата да го успокои, после излезе на улицата, а той се вмъкна в стаята си и извади лист за писмо. Безспорно полицаите щяха да го прочетат, затова трябваше да го съчини така, че да не разберат нищо.

Но как? Престъпниците имат шифър. Ех, защо и той не бе уговорил с баща си някакъв таен език?

Изведнаж му хрумна нещо ново. Ами ако той самият замине за България — да го предупреди, пък и да види родината си!

За Боби да намисли значеше да действува. Той беше истински син на баща си, който някога, още като момче, решил да отиде в Австралия и отишъл. В София се мушнал под вагона на международния влак и там, върху оста на колелата, сред шум и грохот поел по света.

В същия миг Боби съгледа през прозореца детектива с червената брада, който тъкмо влизаше в градинката. И в романа полицаят се наричаше Червената брада.

Момчето излетя през вратата и хукна по улицата. Чу подире си тежките бягащи стъпки, чу и виковете на детектива:

— Боби, стой! Стой!

То се знае, не спря. Рече си наум: „Трудно ще стигнеш Боби Станков, най-добрия бегач в училището!“ И затича още по-бързо. В момента, когато свиваше в първата пресечка, един камион потегли. Малкият беглец се хвана за сандъка и се прехвърли вътре. Сви се сред наредените чували, докато камионът набираше скорост. Наляво, надясно. И пое по магистралата. От витрините под опънатите над тротоарите навеси поглеждаха белобради дядомразовци, прегърбени под товарите на препълнените си найлонови торби и яхнали станиолови шейни с рогати северни елени от пластмаса, които препускаха върху дебели пластове памучен сняг. Пред универсалния магазин кимаше с глава петнадесетметров дядо Коледа.