Кейт Мортън - Отминали времена

И наистина, няколко вечери след като започнаха разказите, Мередит чу първия спор. Мама твърдеше, че са семейство и трябва да останат заедно и да посрещнат каквото предстои, че веднъж разделено, семейството никога няма да е отново същото. После татко й обясни по-спокойно същото, което пишеше по плакатите — че децата имат по-голям шанс да оцелеят извън града, че войната няма да продължи дълго и скоро отново ще се съберат. За известно време нещата се поуспокоиха и Мередит се напрегна, за да ги чува, после мама се засмя, но съвсем не весело. Не била вчерашна, така каза, и знаела със сигурност, че не може да се има доверие на правителството и на хората с модерни костюми, че след като отведат децата, един бог знае кога ще си ги получат обратно и в какво състояние ще бъдат. После изкрещя думи, за които на Рита редовно се караха, заяви на баща им, че ако наистина я обича, няма да изпраща децата другаде, а той й изшътка, накрая се чу ридание, разговорът секна и Мередит скри глава под възглавницата, за да не чува хъркането на Рита и всичко останало.

След това престанаха да говорят за евакуиране — дни наред, докато един следобед Рита дотърча и им съобщи, че всички обществени къпални са затворени и че отпред са поставени нови табели.

„По една от всяка страна“ — каза тя, ококорена напрегнато заради злокобната новина. На първата табела пише „Заразени жени“, а на втората „Заразени мъже“. Мама започна да кърши пръсти, а татко каза само: „Газ“, и толкова. На следващия ден мама извади единствения куфар, който притежаваха, и започна да го пълни с нещата от училищния списък, за всеки случай: чифт гуменки, гребен, носни кърпи и по една чисто нова нощница за Рита и Мередит, необходимостта от която татко предпазливо оспори, а мама обоснова със свирепа гримаса: „Да не мислиш, че ще пусна децата си да отидат с прокъсани дрехи в дома на непознати?“. След това татко си мълчеше и макар Мередит да знаеше, че родителите й ще изплащат новите дрехи до Коледа, не можеше да не се зарадва на нощницата, която беше от бял креп и първата, която не наследяваше от Рита…

Вече наистина щяха да ги отпратят и Мередит би дала всичко, за да си вземе обратно желанието. Мередит не беше смела, не беше като Ед, не беше шумна и самоуверена като Рита. Беше стеснителна и непохватна, и напълно различна от всички останали в семейството. Тя се размърда на мястото си, сложи стъпалата си едно до друго върху куфара, загледа се в лъскавите си обувки и примигна, за да прогони спомена как татко ги излъска предната вечер, остави ги на пода, след като приключи, и започна да обикаля стаята за няколко безцелни минути с ръце в джобовете, преди отново да се заеме с обувките. Като че ли, докато ги мажеше с вакса, втриваше я дълбоко в кожата и я излъскваше до блясък, успяваше някак да възпре неизвестните опасности, които ги очакваха.

— Мамоооо! Мамоооо!

Викът отекна във вагона и Мередит вдигна поглед към момченцето, почти бебе, вкопчило се в сестра си и драскащо по стъклото. По изцапаните му бузки се стичаха сълзи и кожата под носа му лъщеше.

— Искам да остана при теб, мамо — проплака момченцето. — Искам да ме убият с теб!

Мередит насочи цялото си внимание към собствените си колене, изтри червените следи, оставени от кутията с противогаза й, която се удряше в краката й, докато се връщаше от училище. После отново погледна през прозореца на влака, не се сдържа — надникна към перилата на гарата, където се бяха скупчили родителите. Татко още беше там, още ги гледаше, непознатата усмивка разкривяваше лицето му и Мередит изведнъж усети, че се задушава и очилата й започват да се замъгляват, и че дори докато копнееше земята да се разтвори и да я погълне, та да се свърши, частица от съзнанието й остава откъсната от всичко и се чуди какви думи би използвала, ако трябва да опише как страхът кара дробовете й да се свиват. Докато Рита квичеше от смях на нещо, което приятелката й Каръл й беше прошепнала, Мередит затвори очи.

Започна точно в единайсет и петнайсет предишната вечер. Тя седеше пред къщата, изпънала крака от най-горното стъпало, и си записваше, докато гледаше как на отсрещния тротоар Рита кокетничи с отвратителния Люк Уотсън с големите жълти зъби. Съобщението долетя на далечни откъслеци от радиото на съседите, а Невил Чембърлейн оповести с бавния си и сериозен глас, че не са получили отговор на ултиматума си и че вече сме във война с Германия. След това пуснаха държавния химн, госпожа Пол излезе на стълбите на съседите, от лъжицата й още капеше сместа за йоркширския пудинг, която разбиваше, зад нея се появи мама и съседите по цялата улица също наизлязоха. Всички стояха, споглеждаха се смаяно, по лицата им бяха изписани страх и несигурност, а по улицата на огромна вълна плисна невярващо промърморената фраза „Започна се“.