Кейт Мортън - Отминали времена

След това я попита дали разбира какво й казва, а в тъмните му очи имаше такава сила, такова настойчиво желание тя да възприеме нещата, както ги възприема той, че Мередит кимна и само за един миг сякаш някаква врата се отвори към друго място, напълно различно от онова, в което живееше тя.

Мередит въздъхна пламенно и погледна крадешком към Рита, която решеше с пръсти конската си опашка и се преструваше, че не забелязва как Били Харис я зяпа влюбено от другата страна на пътеката. Добре. Последното, от което имаше нужда в момента, беше Рита да се досети какво изпитва Мередит към господин Кавил. За щастие, сестра й беше прекалено погълната от собствения си свят на момчета и червила, за да дава пет пари за някой друг. Мередит разчиташе на този факт, за да пише всеки ден в дневника си. (Не в истинския си дневник, разбира се, понеже накрая постигна компромис и събираше всяко свободно листче, откъдето й падне, и го сгъваше между кориците на скъпоценната тетрадка. Пишеше на тези листове и си казваше, че някой ден може и да реши да пише в истинския дневник.)

Мередит рискува да хвърли още един поглед към баща си, готова, тутакси да отмести поглед, щом го зърне, но докато оглеждаше лицата за познатия му едър силует, първо любопитно, а после и с надигаща се в гърлото паника установи, че той вече не е там. Лицата се бяха променили, майките продължаваха да плачат, някои махаха с кърпички, други се усмихваха с мрачна решимост, но от баща й нямаше и следа. На предишното му място зееше празнина, която се запълни и раздвижи пред погледа й, и Мередит отново огледа тълпата с ясното съзнание, че него наистина вече го няма. Че беше пропуснала да го види как си тръгва.

И макар да се владееше цяла сутрин, макар да се стараеше да страни от тъгата, в този момент Мередит се почувства толкова жалка, толкова мъничка, уплашена и самотна, че заплака. От дълбините на съществото й се надигна огромен прилив на чувства, топъл и влажен, и бузите й тутакси се намокриха. Ужасната мисъл, че той сигурно е стоял там през цялото време и я е гледал как се е втренчила в обувките си, как говори с господин Кавил, как мисли за тетрадката си и му се е искало дъщеря му да вдигне очи, да се усмихне, да му махне за сбогом, но накрая се е отказал и си е отишъл у дома, убеден, че тя не дава и пет пари…

— О, я млъквай — скастри я Рита до нея. — Не бъди такава ревла. За бога, забавно е!

— Мама ми поръча да не подавам глава от прозореца, иначе някой влак ще ми я отсече — обади се приятелката на Рита, Каръл, която беше на четиринайсет и беше същата всезнайка като майка си. — И да не давам напътствия на никого. Всички най-вероятно са германски шпиони, които искат да стигнат до Уайтхол. Те убиват деца, така да знаеш.

Мередит закри лицето си с ръка, позволи си да изхълца още един-два пъти тихичко, после изтри бузите си точно когато влакът се разклати и потегли. Във въздуха се разнесоха виковете на родителите отвън и на децата вътре, пушек, пара и свирката на локомотива, до нея Рита се усмихваше и влакът потегли от гарата. Рита бъбреше през цялото време, а група момчета, издокарани в официалните си неделни дрехи, нищо че беше понеделник, тичаха по коридора от прозорец до прозорец, думкаха по стъклото, крещяха и махаха, докато господин Кавил не им нареди да седнат по местата си и да не отварят вратите. Мередит се облегна на стъклото и вместо да гледа тъжните посивели лица отстрани, разплакани за децата, които напускаха града, тя смаяно наблюдаваше как отвсякъде бавно започнаха да се издигат грамадни сребристи балони, които се понесоха по въздушните течения над Лондон като странни и красиви животни.

Село Милдърхърст, 4 септември 1939 г.

Велосипедът се покриваше с паяжини в обора почти две десетилетия и Пърси изобщо не се съмняваше, че представлява интересна гледка, докато го кара. Пристегнала косата си с ластик и прибрала пола между стиснатите си колене — благоприличието й трябваше да остане непокътнато, тя не си правеше илюзията, че изглежда стилно. Беше запозната с предупреждението на министерството за опасността велосипедите да попаднат в ръцете на врага, но реши въпреки това да възкреси старото возило. Ако имаше троха истина в слуховете, които се носеха, ако правителството наистина планираше тригодишна война, горивото със сигурност щеше да се раздава с купони и тя трябваше да измисли начин да се придвижва. Преди време, много отдавна, колелото беше на Сафи, но досега не й беше потрябвало. Пърси го изрови от склада, избърса прахта и обиколи с него горния край на алеята няколко пъти, докато не успя да запази относително добро равновесие. Не допускаше, че ще й бъде толкова приятно, и за нищо на света не можеше да си спомни защо самата тя никога не е имала велосипед преди години, защо е чакала да стане жена на средна възраст с прошарена коса, преди да открие това удоволствие. Наистина беше удоволствие, особено през това забележително циганско лято, да усеща как вятърът разхлажда топлите й бузи, докато тя се носеше с колелото покрай живия плет.