Кейт Мортън - Отминали времена

Болното коляно изведнъж го заболя и Реймънд го стисна силно и изпъна крака си напред, докато напрежението се разсее. Докуцука до прозореца и се облегна на рамката, драскайки клечката кибрит. Денят беше прекрасен, да му се не види, и докато смучеше лулата, за да я разпали, той примижа и погледна към полето, към алеята, моравата, трептящия масив на гората Кардейкър. Най-голямата дива гора в Милдърхърст, която го доведе у дома от Лондон, която го зовеше от бойните полета във Франция, която открай време знаеше името му.

Какво щеше да стане с всичко това, когато вече нямаше да го има? Реймънд знаеше, че лекарят му казва истината — не беше глупав, просто беше стар. Но все пак не можеше да повярва, че наближава време, когато вече няма да седи до прозореца и да съзерцава имението като господар на всичко пред погледа си. Че името на рода Блайд, семейното наследство ще умре с него. Мислите на Реймънд се поколебаха — отговорността да избегне всичко това беше негова. Може би трябваше да се ожени отново, да опита пак да намери жена, която да му роди син. Напоследък въпросът с наследството сериозно го занимаваше.

Реймънд дръпна от лулата си и издуха дима с лек присмех, точно както би направил в компанията на стар приятел, чиито познати навици са му дошли до гуша. Явно започваше да се превръща в сантиментален стар глупак. Може би всеки човек би желал да вярва, че ако него го няма, великите основи ще рухнат. Поне ако е горд като Реймънд. Той съзнаваше, че трябва да пристъпва по-внимателно, че гордостта предшества падението, както предупреждаваше Библията. Освен това не му трябваше син — имаше си наследници: три дъщери, ни една от които не ставаше за женене, освен това си имаше църквата, новата църква. Неотдавна свещеникът му беше говорил за вечната награда, която очаква човека, оказал по толкова щедър начин почит на своите католически събратя. Прозорливият отец Андрюс знаеше, че Реймънд се нуждае от цялата благосклонност на небето, която може да му бъде осигурена.

Пое глътка дим и я задържа за миг, преди да издиша. Отец Андрюс му беше обяснил причината за натрапчивото усещане, беше му казал какво трябва да се направи, за да бъде прогонен демонът на Реймънд. И той вече знаеше, че е наказан заради греха си. Заради греховете си. Не беше достатъчно да се разкае, да признае и дори да се самобичува. Прегрешението на Реймънд беше по-голямо.

Но беше ли наистина способен да отстъпи замъка си на непознати, дори да порази този проклет демон? Какво щеше да се случи с всички шепнещи гласове, с отминалите времена, затворени между стените му? Знаеше какво би казала майка му: замъкът трябва да остане владение на семейство Блайд. Още повече че имаше толкова хубав естествен наследник: Пърсифон, най-голямото и най-благонадеждното му дете. Тази сутрин я наблюдава как потегля с велосипеда, как спира на моста, за да провери стъпенките точно както й беше показвал. Единствено нейната обич към замъка можеше да се мери с неговата. Беше истински късмет, че тя така и не си намери съпруг и със сигурност надали тепърва щеше да го направи. Беше се превърнала в неизменна част от замъка почти като статуите покрай тисовия плет. На нея имаше доверие, че никога няма да предаде Милдърхърст. Всъщност Реймънд понякога подозираше, че Пърсифон е способна да удуши човек с голи ръце, ако той понечи да премести дори един камък.

В този момент чу боботенето на двигател на автомобил някъде долу. Спря толкова бързо, колкото беше започнало, затръшна се врата — тежка и метална, и Реймънд проточи шия, за да надникне над каменния перваз на прозореца. Беше големият стар даймлер — някой го беше извадил от гаража и го беше откарал в горния край на алеята, където го бе зарязал. Движение привлече погледа му. Бледа фея, най-малката, Джунипър, се стрелна от стълбите към шофьорската врата. Реймънд се усмихна едновременно озадачено и доволно. Тя беше луда глава, в това нямаше никакво съмнение, но нещата, които това слабичко и смахнато дете беше способно да направи с двайсет и шестте простички букви, начинът, по който умееше да ги подрежда, беше зашеметяващ. Ако беше по-млад, сигурно щеше да й завиди…

Още някакъв шум. По-близо. Вътре.

Шшшт… Чуваш ли го?

Реймънд застина и се заслуша.

Дърветата го чуват. Те първи разбират, че той идва.

Стъпки на площадката долу. Качваха се към него. Той остави лулата си върху гладкия камък. И сърцето му запрепуска в гърдите.

Слушай! Дърветата от гъстата и тъмна гора, които потрепват и поклащат листа… нашепват, че скоро ще започне.