Кейт Мортън - Отминали времена

Когато бяха на осем години, през лятото преди началото на Първата световна война, двете със Сафи работеха заедно с татко над свой превод на „Сър Гауейн и Зеленият рицар“ 16 16 Популярен рицарски роман от XIV в., чийто главен герой е един от рицарите от Кръглата маса на крал Артур. Текстът е свързан с уелската, ирландската и английската традиция и изтъква значението на рицарската доблест и чест. — Б.пр. . Татко разчиташе средновековната английска поезия, а Пърси затваряше очи и се оставяше на вълшебните звуци и на древния шепот да я обгърнат отвсякъде.

— Гауейн почувствал как великаните изпращат диханието си подире му, Пърсифон — обясняваше татко. — Знаеш ли какво е усещането? Чувала ли си гласовете на предците си да се носят от камъните?

Тя кимаше и се сгушваше още по-близо до него, затваряше очи и той продължаваше…

Тогава всичко беше толкова просто, обичта й към татко беше лишена от всякаква сложност. Той беше висок повече от два метра, беше твърд като стомана и тя беше готова на всичко, за да спечели одобрението му. Оттогава обаче се бяха случили толкова много неща и Пърси просто нямаше сили да понесе ненаситното детинско изражение на вече старческото му лице. Никога не би го признала пред никого, със сигурност не и пред Сафи, ала Пърси не бе в състояние да гледа баща си, докато изпада в така наречената от лекаря „регресивна фаза“. Проблемът беше миналото. То не му даваше покой. Носталгията заплашваше да се превърне в окови за нея, което беше смешно, тъй като Пърси Блайд изобщо не си падаше по сантименталностите.

Оплетена в мрежата на нежелана меланхолия, тя измина последните няколко метра до църквата и облегна колелото си на дървената фасада на сградата, като внимаваше да не стъпче цветната леха на викария.

— Добро утро, госпожице Блайд.

Пърси се усмихна на госпожа Колинс. Милата възрастна дама, която вследствие на някакво необяснимо изкривяване на времето си беше все така стара през последните три десетилетия, сега беше преметнала торбичка за плетене през едната си ръка и носеше току-що опечен пандишпан със сливи.

— О, госпожице Блайд — възкликна тя и печално поклати красивите си прошарени къдрици, — допускахте ли, че ще се стигне до тук? Още една война?

— Надявах се да не стане така, госпожо Колинс, наистина. Но не съм изненадана, човешката природа си е такава.

— Но пак война? — отново се разклатиха къдриците. — Всички тези млади момчета.

Госпожа Колинс беше изгубила синовете си по време на Първата световна война и макар Пърси да нямаше деца, знаеше какво е да обичаш толкова силно, че да те боли. С усмивка пое пандишпана от треперещите ръце на старата си приятелка и промуши едната ръка на госпожа Колинс през своята.

— Хайде, скъпа, да влизаме вътре и да си намерим места, нали?

Жените от доброволческото дружество бяха решили да проведат събранието си в църквата, за да шият заедно, след като неколцина местни членки бяха заявили, че по-просторната общинска зала с широкото дюшеме и липсата на всякаква украса е много по-подходяща за приема и разпределянето на евакуираните деца. Докато оглеждаше как голямата тълпа от нетърпеливи жени, скупчени заедно, приготвят шевните си машини, развиват големи парчета плат, от които да ушият дрехи и одеяла за евакуираните и превръзки и компреси за болниците, Пърси си помисли, че май е направила глупав избор. Запита се колко ли от тези жени щяха да се откажат след първоначалния прилив на въодушевление, после сама се скастри, задето е толкова неуместно черногледа. А и лицемерна, понеже Пърси знаеше, че първа ще си намери оправдание веднага щом открие как по друг начин да подпомогне страната си в тази война. Изобщо не я биваше с иглата и днес беше дошла просто защото, ако дълг на всички беше да направят всичко по силите си, дълг на дъщерите на Реймънд Блайд беше да направят дори невъзможното.

Тя помогна на госпожа Колинс да се настани край масата за плетене, където, както можеше да се очаква, разговорът се въртеше около синовете, братята и племенниците, записали се в армията, после занесе пандишпана със сливи в кухнята, като се стараеше да избегне срещата с госпожа Карауей, която имаше упоритото изражение, неизменно предшестващо възлагането на особено неприятна задача.

— Е, госпожице Блайд — пресегна се да поеме подаръка, подаден за инспекция, госпожа Потс от пощата. — Колко хубаво се е надигнал тук!

— Пандишпанът е на госпожа Колинс, аз просто го нося.