Кейт Мортън - Отминали времена

— О, Люси, не е ли ужасно!

— Сигурна съм, че никой не очаква от вас да предложите кристална ваза.

— Не, имам предвид цялата история. Положението. Всички тези уплашени деца, горките им майки в Лондон, принудени да се усмихват и да махат с ръка, докато дечицата им са заминавали един бог знае за къде. И защо? За да се освободи сцената за войната. За да може мъжете да убиват други мъже по далечни места.

Люси се обърна и погледна Сафи изненадано и донякъде загрижено.

— Не бива да се разстройвате толкова.

— Знам, Люси. Няма.

— От нас зависи да поддържаме бойния дух.

— Разбира се.

— Добре, че има хора като вас, които са готови да приемат горките дечица в дома си. По кое време очаквате детето?

Сафи остави празната чаша от чая си и отново взе ножиците.

— Пърси каза, че автобусите пристигат между три и шест. Не можеше да каже нищо по-конкретно.

Люси премести стола до съседния прозорец, а Сафи заподтичва по пода, за да я последва.

— Само така успях да я склоня — знаеш каква е по отношение на замъка. Представя си някакъв неописуем пакостник, който чупи орнаменти от перилата, дращи тапетите, подпалва пердетата. Наложи се да й припомня, че тези стени са на стотици години, че са издържали на нападения на нормандците, на келтите и на Джунипър. Едно нещастно дете от Лондон надали може да промени нещо.

Люси се засмя.

— Като стана дума за госпожица Джунипър, тя ще се прибере ли за обяд? Стори ми се, че я видях по-рано да заминава с колата на баща ви.

Сафи размаха ножицата във въздуха.

— Не знам повече от теб. За последен път знаех какво си е наумила Джунипър… — Тя се позамисли, положила брадичка върху кокалчетата си, после театрално отпусна ръце. — Знаеш ли, не мога да си спомня нито един път.

— Предсказуемостта не е сред дарбите на госпожица Джунипър.

— Да, със сигурност не е — съгласи се Сафи с нежна усмивка.

Люси се поколеба, отново слезе на пода и прокара тънките си пръсти по челото. Смешно и старомодно движение — като девойка, която се чуди дали да припадне. Жестът развесели Сафи и тя се запита дали да не включи този умилителен навик в романа си — май точно това щеше да направи Адел, когато е притеснена заради някой мъж…

— Госпожице Сафи?

— Ммм?

— Искам да поговоря с вас за нещо много сериозно.

Люси въздъхна, но не продължи, а Сафи се зачуди за един ужасен и напрегнат миг дали тя не е болна. Дали не е получила лоши новини от лекаря: това би обяснило защо Люси е толкова затворена напоследък, а също — сега като се замислеше — и защо е станала разсеяна. Завчера сутринта Сафи я завари да се взира невиждащо от задната врата към зеленчуковата градина и отвъд нея, докато яйцата на татко продължаваха да врят много повече от нужното, за да останат рохки, както ги обичаше той.

— Какво има, Люси? — изправи се Сафи и даде знак на Люси да дойде при нея в къта за сядане. — Всичко наред ли е? Струваш ми се пребледняла. Искаш ли да ти донеса чаша вода?

Люси поклати глава, но се озърна за нещо, на което да се облегне, и накрая се спря на най-близкото кресло.

Сафи седна на лежанката и зачака, а когато Люси най-сетне изръси новината си, беше доволна, че е седнала.

— Ще се омъжвам — оповести Люси. — Така де, един мъж ме помоли да се омъжа за него и аз приех.

За миг Сафи се запита дали икономката им не халюцинира, или не върти номер. Това просто нямаше смисъл: Люси, милата благонадеждна Люси, която нито веднъж през всичките тези години, откакто работеше в Милдърхърст, дори не беше споменавала да има мъжка компания, камо ли да е излизала с мъж, щеше да се жени? Сега, най-неочаквано, на нейната възраст? Но тя беше няколко години по-голяма от Сафи, сигурно наближаваше четирийсет.

Люси се размърда на мястото си и Сафи си даде сметка, че помежду им се е възцарило мъчително мълчание и че някоя от двете трябва да каже нещо. Езикът й се помъчи да изрече някакви думи, но просто не успя.

— Ще се омъжвам — повтори Люси, този път по-бавно и с предпазливост, която подсказваше, че самата тя все още свиква с тази мисъл.

— Но, Люси, това е прекрасна новина — избъбри Сафи на един дъх. — Кой е щастливецът? Къде се запознахте?

— Всъщност се срещнахме в Милдърхърст — изчерви се Люси.

— Нима?

— Хари Роджърс. Ще се омъжвам за Хари Роджърс. Той ме помоли и аз се съгласих.

Хари Роджърс. Името й беше смътно познато. Сафи беше сигурна, че би трябвало да познава господина, но не свързваше ничие лице с името. Ама че неловко! Сафи усети как бузите й почервеняват и прикри дилемата с широка усмивка на лицето с надеждата, че това е достатъчно да убеди Люси колко се радва.