Кейт Мортън - Отминали времена

Пърси трепна, докато фризьорката мокреше и разресваше косата й, докато не стана тъмна и отпусната. Металните остриета шептяха хладно до гърба и шията й и първият кичур падна на пода, където още си лежеше като мъртъв. Пърси се почувства лека.

Фризьорката се шокира от молбата на Пърси, накара я да потвърди отново и отново, докато е напълно сигурна.

— Но къдриците ви са толкова красиви — печално каза тя, — наистина ли искате да ги отрежем?

— До една.

— Няма да можете да се познаете.

Няма да мога, помисли си Пърси и й стана приятно. Докато седеше на стола, все още като насън, тя впери поглед в собственото си отражение в огледалото и се улови в миг на интроспекция. И онова, което видя, я разтревожи. Жена на години, която все още увиваше косата си с парцалчета преди лягане, за да постигне момичешките къдрици, които природата вече беше забравила. Такава суета беше напълно уместна за Сафи, която си падаше романтичка, не се отказваше от мечтите си и не искаше да приеме, че никакъв рицар с лъскави доспехи няма да дойде, че мястото й е било и винаги ще бъде в Милдърхърст, но по отношение на Пърси беше смехотворна. Прагматичната Пърси, Пърси, която планираше всичко, която закриляше всички.

Трябваше да отреже косата си още преди години. Новата мода беше къса и пестелива и макар да не можеше да твърди, че така косата й изглежда по-добре, достатъчно бе, че изглежда различно. След всяко щракване на ножицата нещо вътре в нея се отприщваше, отпадаше някоя стара представа, към която се бе придържала несъзнателно, а накрая младата фризьорка остави ножицата и каза леко пребледняла:

— Готова си, скъпа. Спретнато изглеждаш, нали?

Пърси пренебрегна вбесяващата снизходителност и се съгласи с известна изненада, че наистина изглежда доста спретнато.

Мередит чакаше с часове — най-напред права, после седнала, а сега се беше отпуснала тежко върху дървения под на общинската зала на Милдърхърст. Времето се точеше, потокът от фермери и местни госпожи напълно пресъхна, а през прозорците се виждаше как започва да се смрачава и Мередит се запита каква ли ужасна съдба я очаква, ако никой не я избере, ако никой не я иска. Дали през следващите седмици щеше да живее самичка в тази зала, където отвсякъде духа? Само при мисълта очилата й се замъглиха и всичко се размаза пред очите й.

И тогава, точно в този момент, пристигна тя. Влетя вътре като сияен ангел, като същество от вълшебна приказка и спаси Мередит от студения, твърд под. Сякаш бе усетила благодарение на някакво вълшебство или на шесто чувство — нещо, което науката тепърва трябваше да обяснява, — че е необходима.

Мередит не я видя да влиза, понеже бършеше стъклата на очилата си с подгъва на полата, но усети искрата във въздуха и неестественото мълчание, което се възцари сред доскоро бъбрещите си жени.

— О, госпожице Джунипър! — обади се една от тях, докато Мередит несръчно наместваше очилата си отново на носа и примигна към масата с освежителните напитки. — Каква изненада! С какво можем да ви помогнем? Госпожица Блайд ли търсите, понеже интересното е, че не сме я виждали от обяд…

— Дойдох да взема моето евакуирано дете — заяви момичето, което явно беше госпожица Джунипър, и прекъсна жената с махване на ръка. — Не ставайте. Виждам я.

Тя закрачи, подмина децата от първата редица и Мередит примигна още няколко пъти, озърна се през рамо и разбра, че вече никой не е останал, после се извърна тъкмо навреме, за да види прекрасното същество, надвесено точно над нея.

— Готова ли си? — попита непознатата.

Нехайно, с лекота, като че бяха стари приятелки и всичко е предварително планирано.

По-късно, след като Пърси неусетно пропиля часове наред край потока, седнала с кръстосани крака върху един изгладен от водата камък, майсторейки детски лодки с всичко, което й попаднеше под ръка, тя се върна до църковната зала, за да си вземе колелото. След горещия ден вечерта беше прохладна и когато Пърси се отправи към замъка, възвишенията вече тънеха в здрач.

Отчаянието беше заплело мислите на Пърси и тя се опитваше да ги разплете, докато въртеше педалите. Заплитането само по себе си беше съкрушително, но всъщност двойствеността я измъчваше най-силно. През цялото време — понеже трябва да е имало известно ухажване преди предложението за брак — Хари и Люси са се срещали зад гърба й, поддържали са връзката си под носа й, като че не представляваше нищо за тях: нито работодателка, нито любима. Предателството беше като горещо желязо, притиснато към гърдите й, идеше й да се разкрещи, да издере собственото си лице, и неговото, и нейното, да дращи и да нарани и двамата, както те я бяха наранили. Да реве, докато прегракне, да се удря, докато вече не изпитва болка, да затвори очи и повече никога да не ги отвори.