Кейт Мортън - Отминали времена

— Познаваме се от години, разбира се, той толкова често идва в замъка, но само преди няколко месеца започнахме да излизаме на разходка. След като стоящият часовник започна да избързва през пролетта.

Хари Роджърс. Не, не можеше да става дума за дребния брадясал часовникар! Той не беше нито красив, нито галантен, а доколкото можеше да прецени Сафи, не блестеше и с особен ум. Беше най-обикновен мъж, който се интересуваше само от това, да си бъбри с Пърси за състоянието на замъка и за часовниковите механизми. Беше доста услужлив, по мнение на Сафи, а и Пърси винаги се изказваше добре за него (докато Сафи не я сгълча, че той сигурно би си паднал по нея, ако не внимава), но въпреки това Хари не беше подходящ за Люси с нейното красиво лице и непосредствен смях.

— Но как се случи?

Въпросът се появи и изхвърча навън, преди на Сафи дори да й хрумне да го възпре. Люси като че ли не се засегна, а отговори прямо, но може би твърде бързо. Сякаш самата тя имаше нужда да чуе думите изречени, за да проумее как е било възможно да стане подобно нещо.

— Дойде да види часовника и аз си тръгвах по-рано, понеже мама беше зле. Налетяхме един на друг на вратата. Той предложи да ме закара и аз приех. Сприятелихме се и после, когато мама почина… Ами той се държа много мило. Истински джентълмен.

Двете се смълчаха и в главите им се разиграха различни сценарии. Сафи беше учудена, но и любопитна. Сигурно се дължеше на природата й на писателка: чудеше се за какво ли са си говорили двамата в малката кола на господин Роджърс, как точно грижовното откарване до дома е разцъфнало до любовна връзка.

— Щастлива ли си?

— О, да — усмихна се Люси. — Щастлива съм.

— Ами — постара се вдъхне убедителност на собствената си усмивка Сафи — тогава и аз съм изключително щастлива за теб. Едно малко празненство?

— О, не — поклати глава Люси. — Не. Много мило от ваша страна, госпожице Сафи, но не мисля, че би било разумно.

— Защо не, за бога? — попита Сафи, макар прекрасно да знаеше причината, и се почувства много неловко, задето не бе измислила по-уместен начин да отправи поканата си. Люси беше много порядъчна, дори не би й хрумнало да вечеря с работодателите си. Особено с Пърси.

— Бихме предпочели да не вдигаме много шум — каза тя. — И двамата не сме млади. Няма да има дълъг годеж — няма смисъл да чакаме сега, през войната.

— Но на неговата възраст нали Хари няма да…

— О, не, нищо подобно, но ще си има задължения с отряда на господин Потс. Участвал е в Първата война, в Пашъндейл. Заедно с брат ми Майкъл.

По лицето на Люси се изписа ново изражение — своеобразна гордост, даде си сметка Сафи, колебливо удоволствие, но примесено с лека стеснителност. Беше нещо различно, последната промяна на обстоятелствата. Люси все още привикваше с новата си личност на жена, на която предстои да се омъжи, която е част от двойка и си има партньор, чрез когото можеше да се покрие със съвършена слава. Сафи се радваше заради нея, не се сещаше за друг човек, който да заслужава повече от Люси да бъде щастлив.

— Разбира се, всичко това е напълно логично — каза тя. — На всяка цена си вземи няколко почивни дни покрай сватбата. Може би бих могла…

— Всъщност — стисна устни Люси и впери поглед някъде над лявото рамо на Сафи. — Точно за това исках да поговорим всъщност.

— Така ли?

— Да — усмихна се Люси, но не непринудено и щастливо, а после усмивката угасна и на нейно място се разнесе тиха въздишка. — Много ми е неловко, но Хари би предпочел… Той смята, че след като се оженим, ще е по-добре да си остана у дома, да се грижа за домакинството и да дам своя принос за спечелването на войната. — Вероятно Люси усещаше не по-зле от Сафи, че са нужни по-подробни обяснения, затова побърза да добави: — В случай че бъдем благословени с деца.

И тогава Сафи разбра, сякаш се вдигна някакво огромно було. Всичко замъглено дойде на фокус — Люси не беше по-влюбена в Хари Роджърс от Сафи, тя просто искаше да има дете. Странно как Сафи не се беше досетила веднага — сега й се струваше толкова очевидно. Всъщност това беше единственото обяснение. Хари й предлагаше този последен шанс, така че какво решение да вземе жена в положението на Люси? Сафи докосна медальона си, прокара палец по закопчалката и усети странна близост с Люси, прилив на толкова силна сестринска обич и разбиране, че изпита внезапно желание да разкаже на Люси всичко, да й обясни защо самата тя, Сафи, разбира точно какво изпитва икономката.