Кейт Мортън - Отминали времена

Пърси се опита бързо да избяга, обаче госпожа Потс светкавично метна мрежата си, тъй като вещо поставяше капанчета в разговора.

— Липсвахте ни на тренировките по гражданска обрана в петък.

— Имах други ангажименти.

— Жалко. Господин Потс все повтаря колко прекрасно можете да изиграете ролята на жертва.

— Много мило от негова страна.

— Пък и никой не може да работи с портативна помпа толкова енергично като вас.

Пърси пусна тънка усмивка. Подлизурството адски й досаждаше.

— Как е баща ви? — Въпросът беше покрит с дебел пласт състрадание и Пърси се пребори с импулсивното желание да запрати прекрасния пандишпан на госпожа Колинс във физиономията на съпругата на пощаджията. — Чух, че се е влошил.

— Добре е, доколкото позволява състоянието му, госпожо Потс. Благодаря, че попитахте.

Пърси си спомни как преди няколко нощи баща й тичаше по пижама в коридора, криеше се зад стълбите и плачеше като уплашено дете, ридаейки, че в кулата има привидения, че Човека от калта идва да му отмъсти. Повикаха д-р Брадбъри и той им остави по-силно лекарство, но Реймънд Блайд трепери часове наред, бореше се с всички сили, докато най-накрая не потъна в мъртвешки сън.

— Той е такъв стълб на нашата общност — разтрепери се с престорена печал госпожа Потс. — Толкова е тъжно, когато здравето на такива хора започне да се влошава. Истинско щастие е, че има човек като вас, който да продължи благотворителната му дейност. Особено в толкова трудно за страната ни време. Хората тук винаги вземат пример от замъка в такива моменти, открай време е така.

— Много сте любезна, госпожо Потс. Всички даваме най-доброто от себе си.

— Предполагам, че ще ви видим в общинската зала днес следобед, за да помогнете на комисията по евакуирането?

— Да.

— Вече ходих сутринта, подредих консервите с кондензирано мляко и осолено говеждо: ще изпратим по една от двата вида по всяко дете. Не е много, но без почти никаква помощ от държавата не можем да направим нищо по-добро. А и всяка дреболия е от помощ, нали? Научих, че и вие смятате да приемете едно дете. Много благородно от ваша страна: двамата с господин Потс също го обсъждахме, а нали ме познавате, много обичам да помагам, но заради алергиите на горкия ми Седрик… — извинително сви рамене тя, — … няма да му се отрази добре. — Госпожа Потс се приведе по-наблизо и потупа върха на носа си. — Само да ви предупредя за нещо: децата от Ист Енд живеят съвсем различно от нас. Най-добре си купете малко инсектицид и качествен дезинфектант, преди да ги пуснете да припарят в замъка.

Въпреки собствените си опасения по отношение на техния бъдещ квартирант, предложението на госпожа Потс беше толкова отвратително, че Пърси извади цигара от кутията в чантата си и я запали, за да не се налага да отговаря.

Госпожа Потс обаче продължи невъзмутимо:

— Сигурно сте научили и другата вълнуваща новина?

Пърси размърда крака, изгаряща от нетърпение да се заеме с нещо друго.

— Коя, госпожо Потс?

— Вие в замъка би трябвало да знаете всичко по въпроса. Повече подробности от нас.

Естествено, в този момент се възцари тишина и всички се обърнаха към Пърси. Тя се постара да не им обръща внимание.

— Подробности за какво, госпожо Потс? — От раздразнение тя изпъна гръбнак поне с още два сантиметра. — Нямам представа за какво говорите.

— Как така! — Клюкарката се ококори и лицето й грейна, когато си даде сметка, че е звездният изпълнител пред нова публика. — Новината за Люси Мидълтън, разбира се.

Замъкът Милдърхърст, 4 септември 1939 г.

Явно имаше някаква тънкост при полагането на лепилото и залепването на текстилната лента, така че да не насмолиш и стъклото. Наперената жена от илюстрования наръчник подсилваше своите прозорци с видима лекота, всъщност изглеждаше много по-въодушевена от въпросното занимание — с тънка талия, със спретната прическа, любезна и спокойна усмивка. Със сигурност щеше да се справи и с бомбите, когато започнат да падат. За разлика от нея Сафи беше объркана. Беше се заела с прозорците още през юли, когато пристигнаха памфлетите, но въпреки мъдрите съвети във втората брошура на министерството: „Не отлагайте за последния момент!“, тя се позамота, когато все още имаше шанс войната да бъде избегната. След ужасяващото изявление на господин Чембърлейн обаче Сафи отново се зае със задачата. Трийсет и два прозореца имаха кръстове, оставаха й само стотина. Така и не проумя защо просто не използва тиксо.