Кейт Мортън - Отминали времена

— По онова време отношението към Тръста беше много противоречиво — обясни госпожа Йейтс, когато се осмелих да споделя мнението си. — Петдесетте бяха труден период: в Хидкът бяха изкоренени черешовите дървета, дърветата по булеварда в Уимпоул бяха изсечени — и всичко това в името на универсалната историческа хубост.

Двата примера нищо не ми говореха, но универсалната историческа хубост определено не звучеше като нещо приемливо за Пърси Блайд, с която се бях запознала. Продължих да чета и нещата започнаха да ми се изясняват:

— Тук пише, че Тръстът възнамерява да възстанови рова. — Вдигнах поглед към госпожа Йейтс, която наклони глава в очакване на обяснение. — Реймънд Блайд наредил да запълнят рова след смъртта на майката на близначките: нещо като символичен мемориал. Надали са били доволни от намерението на Тръста отново да го изрови. — Облегнах се на стола си и изпънах кръст. — Не разбирам обаче как изобщо са стигнали до толкова труден период. „Човека от калта“ е класическо произведение, бестселър дори днес. Авторските права несъмнено са били достатъчни, за да нямат подобни трудности.

— Да, би могло да се предположи — съгласи се госпожа Йейтс. После се смръщи и насочи вниманието си към доста голяма купчина разпечатки върху масата пред нас. — Знам, сигурна съм… — Тя размести страниците, спря се на една и я вдигна съвсем до носа си. — Да! Ето я! — Подаде ми статията от вестник с дата 13 май 1941 година и ме погледна над полукръглите стъкла на очилата си. — Явно след смъртта си Реймънд Блайд е оставил две големи завещания.

Статията беше озаглавена „Щедро дарение от покровител на литературата спасява Института“ и беше придружена от снимка на широко усмихната, облечена с работен гащеризон жена, стиснала един брой на „Човека от калта“. Прегледах текста и видях, че госпожа Йейтс има право: след смъртта на Реймънд Блайд повечето авторски права бяха разделени между католическата църква и друга организация.

— Институт „Пембрук Фарм“ — прочетох бавно. — Тук пише, че са реставраторска група със седалище в Съсекс. Посветили се на прилагането на разумни екологични практики.

— Доста напредничаво — отбеляза госпожа Йейтс.

Кимнах.

— Да погледнем ли справочните материали горе? Може да открием още нещо.

Госпожа Йейтс толкова се въодушеви от перспективата за нова линия на проучването, че бузите й порозовяха и аз се почувствах доста жестока, когато казах:

— Не, не днес. Боя се, че нямам време. — Тя доста оклюма, затова додадох: — Много съжалявам, но баща ми очаква да му докладвам какво съм открила.

Което беше истина, но не се прибрах право у дома. Опасявам се, че когато споменах трите причини с удоволствие да посветя уикенда си на задачата, която ми постави татко, не бях напълно искрена. Не лъжа, и трите причини са верни, обаче имаше и един дребен четвърти и по-неотложен мотив. Избягвах майка си. Дължеше се на онези писма, на неспособността ми да държа проклетата кутия за обувки затворена, след като Рита ми я даде.

Разбирате ли, прочетох ги всичките. През нощта след женското парти на Сам ги отнесох у дома и ги погълнах едно след друго, като започнах от пристигането на мама в замъка. Заедно с нея преживях мразовитите месеци на 1940 година, станах свидетел на Битката за Великобритания, която се вихреше над главата ми, на нощите, които беше прекарала разтреперана в бомбоубежището. През осемнайсетте месеца почеркът й постепенно ставаше по-четлив, тя започваше да се изразява по-зряло, а накрая стигнах до последното писмо, което беше изпратила до къщи точно преди баща й да пристигне от Лондон да я вземе. Датата беше 17 февруари 1941 година и текстът гласеше следното:

„Скъпи мамо и татко,

Съжалявам, че се скарахме по телефона. Много се зарадвах да чуя и двама ви и се чувствам ужасно, че разговорът ни приключи така. Мисля, че не успях да обясня ясно какво имам предвид. Исках да кажа, че разбирам желанието ви да направите най-доброто за мен и съм признателна, татко, че си разговарял с господин Соли за мен. Не мога да се съглася обаче, че завръщането ми у дома и работата ми като негова машинописка е «най-доброто».

Рита е различна от мен. На нея не й харесва в провинцията и винаги е знаела какво иска да прави и каква иска да бъде. Аз през целия си живот съм имала усещането, че нещо не е наред с мен, че съм «различна» по някакъв важен начин, който не мога да обясня, че дори аз самата не се разбирам. Обичам да чета книги, обичам да наблюдавам хората, обичам да улавям нещата, които виждам и чувствам, като ги описвам с думи върху листа. Странно е, знам! Представяте ли си каква черна овца съм се чувствала през целия си живот?