Кейт Мортън - Отминали времена

Тук обаче се запознах с хора, които също обичат тези неща, и осъзнах, че има и други, които възприемат света като мен. Сафи е убедена, че след края на войната, който ще дойде много скоро, имам големи шансове да постъпя в някоя гимназия, а след това, кой знае, може би дори в университет?! Обаче трябва да продължа образованието си, за да може да постъпя в гимназия.

Затова ви умолявам — не ме принуждавайте да се прибирам у дома! На семейство Блайд им е приятно да живея при тях и знаете, че се грижат добре за мен тук. Не сте ме «изгубили», мамо, иска ми се да не поставяте нещата така. Аз съм ваша дъщеря — няма начин да ме изгубите. Но ви умолявам, умолявам ви да ми позволите да остана.

С много обич и с огромна надежда, ваша дъщеря Мередит“

През онази нощ сънувах Милдърхърст. Отново бях момиченце, облечено в непозната училищна униформа, и стоях пред желязната врата в началото на алеята. Вратата беше заключена и прекалено висока, за да се покатеря по нея — толкова висока, че вдигнех ли поглед към горната част, металните пръчки чезнеха сред водовъртежа от облаци горе. Помъчих се да се покатеря, но непрекъснато се подхлъзвах и краката ми бяха омекнали, както става насън: желязото беше леденостудено под пръстите ми, обаче ме изпълваше дълбок копнеж, неистово желание да узная какво се крие от другата страна на портата.

Погледнах надолу и видях, че в дланта ми лежи голям ключ, ръждясал по краищата. И преди да се усетя, се озовах от другата страна на портата, седнала в някаква карета. В една сцена, извадена направо от „Човека от калта“, каретата ме понесе по дълъг и лъкатушещ път покрай настръхнала тъмна гора, прекосихме няколко моста и накрая замъкът изникна пред очите ми на върха на хълма.

После по някакъв начин се озовах вътре. Мястото беше изоставено. Подовете на коридорите бяха прашни, картините висяха накриво по стените, всички завеси бяха избелели, но имам предвид нещо повече, не само начина, по който изглеждаше мястото. Въздухът беше застоял и тежък и аз имах усещането, че съм заключена в сандък в тъмния и плесенясал таван.

Тогава дочух шум — тихичко шумолене — и долових съвсем леко движение. В дъното на коридора стоеше Джунипър, облечена със същата копринена рокля, която носеше по време на посещението ми в замъка. Изпитах някакво странно усещане, завладяващото усещане от съня за дълбок и тревожен копнеж. Тя не продума, но аз знаех, че е октомври 1941 година и че тя очаква пристигането на Томас Кавил. Зад нея се появи врата — вратата на хубавия салон. Чуваше се музика, позната мелодия.

Последвах я в стаята, където беше подредена маса. Вътре долових силно очакване, обиколих масата, изброих местата и разбрах, не съм сигурна точно как, че едно от тях е предвидено за мен, и едно — за майка ми. Тогава Джунипър каза нещо, тоест устните й се раздвижиха, но не чух никакви думи.

И после изведнъж се озовах до прозореца на салона, само че по силата на някакъв странен обрат в логиката, това се оказа и прозорецът на кухнята на майка ми, а аз бях вперила поглед в стъклото. Навън се беше разразила буря и имаше лъскав черен ров. Нещо се размърда и една черна фигура започна да се оформя, а сърцето ми заби като камбана. Знаех, че това е Човека от калта, и застинах на мястото си. Краката ми залепнаха за пода, но точно преди да изпищя, страхът ми внезапно изчезна. И вместо това ме изпълниха копнеж и печал… и съвсем неочаквано желание.

Събудих се рязко и успях да уловя съня, преди да се разпадне. Разпокъсаните фантазии витаеха като призраци в ъглите на стаята и аз останах да лежа съвсем тихичко с надеждата да изчезнат. Струваше ми се, че дори най-незначителното движение, най-малкият намек за светлината на утринното слънце ще изгори тези следи и ще ги разсее като мъгла. А още не исках да ги губя. Сънят беше толкова жив, силата на копнежа — толкова реална, че когато притиснах ръка към гърдите си, очаквах едва ли не кожата ми да е наранена. След малко слънцето се издигна достатъчно, за да се плъзне по покрива на „Сингър и синове“ и да надникне през пролуките между завесите ми, а това сложи край на магията на съня. Надигнах се с въздишка и видях кутията за обувки на баба в другия край на леглото. При вида на всички пликове, адресирани до Елефант и Касъл, подробности от предната нощ започнаха да нахлуват в главата ми и внезапно ме обзе съвсем ясната вина на човек, който лакомо черпи с пълни шепи от тайните на някой друг. Колкото и доволна да бях, че съм опознала гласа, гледките и усещанията на майка ми, колкото и убедителни да бяха оправданията ми (писмата бяха написани отдавна, не бяха предназначени за публика и не беше нужно тя изобщо да разбира), не можех да изтрия от съзнанието си изражението на Рита, когато ми даде кутията и ми пожела приятно четене, леката триумфална нотка, като че ли сега двете с нея имахме тайна, връзка, която изключваше сестра й. Топлото усещане, че държа онова момиченце за ръка, беше изчезнало и на негово място се беше прокраднало разкаяние.