Кейт Мортън - Отминали времена

И така, по време на съботното си посещение в библиотеката, стиснах под мишница папката с копия от вестникарските статии, погледнах си часовника и видях, че тъкмо минава един, но не ми се прибираше у дома. Татко много държеше на проучването на случаите на отвличания, но щеше да почака до довечера, когато щяхме да четем „Човека от калта“. Запътих се към Нотинг Хил. Подмами ме шансът за приятна компания, нещо, което да ме разсее приятно, и може би дори нещо дребно за обяд.

Бях забравила, че Хърбърт ще отсъства през уикенда, понеже ще е главният говорител на Годишната среща на книговезците. Щорите в офиса на „Билинг и Браун“ бяха спуснати и вътре беше пусто и мрачно. Докато прекрачвах прага, натъквайки се на пълния покой, се почувствах неимоверно потисната.

— Джес? — подвикнах обнадеждено. — Джеси, момиче?

Не чух признателно потрепване на лапи, нито мъчително изкачване по стълбите от приземния етаж, към мен на вълни плисна само тишината. Има нещо дълбоко тревожно, когато любимо твое място остане без своите обичайни обитатели, и в онзи момент изпитах огромно желание да се посбутам с Джес за място на дивана.

— Джеси?

Все още нищо. Което означава, че и тя беше заминала за Шрюсбъри и аз бях наистина сам-самичка.

Няма нищо, насърчих се сама, имам предостатъчно работа, че да си запълня следобеда. „Привиденията от блатото Ромни“ отиваше за коректура в понеделник и макар че по стечение на обстоятелствата вече бях отделила на книгата най-сериозното си внимание, винаги може да се подобри още нещо. Дръпнах щорите, светнах лампата на бюрото си, като вдигах колкото може повече шум, седнах и разлистих страниците на ръкописа. Махнах някои запетаи, после пак ги върнах. Поколебах се доколко е по-уместно да използваш „обаче“ вместо „но“, не стигнах до никакъв извод и отбелязах мястото, за да обмисля проблема още малко. Не успях да взема решение и във връзка със следващите пет стилистични проблема, преди да реша, че е истинска лудост да се опитвам да се съсредоточа на празен стомах.

Хърбърт беше готвил и в хладилника открих прясна лазаня с тиква. Отрязах си едно парче, стоплих го и отнесох чинията си обратно на бюрото. Не ми се струваше редно да се храня над ръкопис за ловец на духове, затова отворих папката с разпечатките от „Милдърхърст Мъркюри“. Зачитах се тук-там, но най-вече разглеждах снимките. Имаше някаква дълбока носталгия в черно–белите снимки, в отсъствието на цвят от нагледното представяне на дълбоката фуния на времето. Имаше много снимки на замъка през различни периоди, няколко на имението, една много стара на Реймънд Блайд и на дъщерите му близначки по повод излизането от печат на „Човека от калта“. Видях снимки на Пърси Блайд, която изглеждаше сковано и неловко на сватба на местната двойка Харолд и Люси Роджърс, на Пърси Блайд как срязва панделката на откриването на общински център, на Пърси Блайд, която подарява подписана книга „Човека от калта“ на победителя в поетичен конкурс.

Разлистих страниците: Сафи напълно отсъстваше и това ми се стори необичайно. Отсъствието на Джунипър разбирах, но на Сафи? Взех една статия, ознаменуваща края на Втората световна война, в която се разказваше за участието в общата кауза на различни хора от селото. Още една снимка на Пърси Блайд, този път в униформа на „Бърза помощ“. Замислено се вгледах в кадъра. Разбира се, възможно беше Сафи да не обича да се снима. Също така бе възможно упорито да е отказвала да участва в дейностите на общността. Обаче след като видях двете близначки на живо, бях сигурна, че е по-вероятно тя да е близначката, която знае къде й е мястото. Със сестра като Пърси, притежаваща стоманена решителност и ревностно отдадена да пази доброто име на семейството си, каква надежда имаше горката Сафи да види усмивката си във вестника?

Снимката не беше хубава, не я представяше в ласкава светлина. Пърси беше на преден план, а кадърът беше заснет отдолу, несъмнено, за да бъде уловен целият замък зад нея. Ъгълът беше неуместен и Пърси се извисяваше и изглеждаше много сурово, а понеже не се усмихваше, впечатлението се задълбочаваше.

Вгледах се по-внимателно. На фона имаше нещо, което не бях забелязала досега, точно над късо подстриганата коса на Пърси. Бръкнах в чекмеджето на Хърбърт и намерих лупата, вдигнах я над снимката и примижах. Дръпнах се смаяно. Точно както си мислех. На покрива на замъка имаше някого. На билото между два върха седеше облечена в дълга бяла рокля фигура. Веднага се досетих, че трябва да е Джунипър. Горката тъжна, изгубила разсъдъка си Джунипър.