Кейт Мортън - Отминали времена

— Самотни са, когато краят им наближава — обясняваше ми тя, — особено ако никога не са се женили. Ако нямат деца и внуци, за които да мислят.

Съгласих се усмихнато, докато я следвах с бърза крачка по широкия бял коридор. Врата след врата, помежду които имаше окачени по стените вази. Пурпурни цветя, съвсем лекичко поувехнали, подаваха главички отгоре и аз разсеяно се зачудих чие ли е задължението да ги сменя. Не попитах обаче, а и не спряхме, продължихме направо по коридора, докато не стигнахме вратата в самото дъно. През стъклото видях, че от другата страна се намира поддържана градина. Медицинската сестра отвори вратата и наклони глава, за да ме покани да мина първа, после ме последва.

— Тео — каза тя по-високо от нормалното, но не разбирах към кого се обръща. — Имаш посетител. Съжалявам — извърна се тя към мен, — не запомних името ви.

— Еди. Еди Бърчил.

— Еди Бърчил ти е дошла на посещение, Тео.

Тогава забелязах желязната пейка от другата страна на нисък жив плет и един възрастен мъж, станал на крака. От начина, по който беше приведен и стискаше с ръка облегалката на пейката, личеше, че е седял, преди да пристигнем, че се е изправил по навик, тласкан от старомодни обноски, които несъмнено е прилагал през целия си живот. Примигна зад дебелите лупи на очилата си.

— Здравейте — поздрави ме той. — Заповядайте при мен.

— Ще ви оставя — каза медицинската сестра. — Ще бъда вътре. Повикайте ме, ако ви трябва нещо.

Тя наведе глава, скръсти ръце и се отдалечи с енергична стъпка по пътеката от червени тухли. Вратата се затвори зад нея и двамата с Тео останахме сами в градината.

Беше дребничък, най-много метър и петдесет, с пълничко тяло, което човек би могъл да нарисува, ако е така настроен, като започне най-общо с формата на патладжан и постави колан през най-широката част. Посочи на другата страна с неравномерно покритата си с коса глава:

— Съзерцавах реката. Знаете ли, никога не спира.

Гласът му ми допадна. Нещо в топлия му тембър ми напомни за времето, когато бях мъничка, седях с кръстосани крака на прашния килим, докато някакъв възрастен с размазано лице свиреше монотонно и успокоително, а моето съзнание започваше да блуждае. Изведнъж си дадох сметка, че нямам представа как да подема разговора си с този стар човек. Че идването ми тук е било огромна грешка и че трябва незабавно да си тръгна. Тъкмо отворих уста да го кажа, когато той поде:

— Всъщност усуквах. Не се сещам коя сте. Извинете ме, паметта ми…

— … си е съвсем наред. Не се познаваме.

— Така ли? — Той се смълча и устните му бавно се движеха, докато премисляше нещата. — Разбирам… ами, няма нищо, сега сте тук, а аз нямам много посетители… Ужасно съжалявам, вече забравих името ви. Знам, че Джийн го каза, обаче…

Бягай, предупреждаваше ме съзнанието ми.

— Аз съм Еди — изрече устата ми. — Идвам по повод на обявата ви.

— На кое? — Той обхвана ухото си с длан, да не би да не е чул добре. — Обява ли казахте? Съжалявам, но ми се струва, че ме бъркате с някого.

Бръкнах в чантата си и извадих разпечатката от „Таймс“.

— Идвам заради Томас Кавил — поясних и вдигнах листа, за да го види.

Той обаче не гледаше към хартията. Бях го стреснала и цялото му лице се промени, а объркването бе изместено от задоволство.

— Чаках ви — нетърпеливо каза той. — Елате, седнете, седнете. За кого работите, за полицията ли? За военната полиция?

Полицията ли? Сега беше мой ред да се объркам. Поклатих глава.

Той се превъзбуди, стисна малките си ръце и заговори много бързо:

— Знаех, че ако живея достатъчно дълго, един ден някой ще прояви интерес към брат ми. Елате — махна ми нетърпеливо с ръка. — Седнете, моля. Кажете ми, какво има? Какво сте открили?

Бях абсолютно объркана. Нямах представа какво има предвид. Приближих и заговорих внимателно:

— Господин Кавил, мисля, че е станало някакво недоразумение. Не съм открила нищо и не работя в полицията. Нито за военните. Идвам, понеже се опитвам да издиря брат ви, да намеря Томас, и реших, че сигурно ще можете да ми помогнете.

Той наклони глава.

— Мислели сте, че аз мога… че аз мога да ви помогна? — Когато го осъзна, кръвта се смъкна от лицето му. Потърси опора в облегалката и кимна с горчиво достойнство, което ми причини болка, макар да не схващах причината. — Разбирам… — Лека усмивка. — Разбирам.

Бях го разстроила и макар да нямах представа как, нито пък какво общо може да има полицията с Томас Кавил, знаех, че трябва да кажа нещо, за да обясня присъствието си.