Кейт Мортън - Отминали времена

— Брат ви е бил учител на майка ми преди войната. Онзи ден двете с нея си говорихме и тя ми разказа какво вдъхновение е бил за нея. И колко съжалява, че е изгубила контакт с него. — Преглътнах, едновременно учудена и притеснена колко ми беше лесно да лъжа. — Тя се питаше какво ли е станало с него, дали е продължил да работи като учител и след войната, дали се е оженил.

Докато говорех, той отново бе отклонил вниманието си към реката и по погледа му отсъдих, че изобщо не вижда нищо. Във всеки случай не и нещата, които са там: нито хората, които крачеха по моста, нито малките лодки, които се поклащаха до далечния бряг, нито ферибота с туристи с насочени фотоапарати.

— Опасявам се, че ще ви разочаровам — каза той най-накрая. — Нямам никаква представа какво се е случило с Том.

Тео седна, облегна гръб на железните пречки и поде историята си:

— Брат ми изчезна през 1941 година. По средата на войната. Един ден на вратата в дома на майка ми се почука и на прага стоеше местният полицай. Всъщност беше запасняк полицай, беше приятел на баща ми, докато беше още жив, бяха се сражавали заедно в Първата световна война. Ах — махна с ръка Тео, все едно гонеше муха, — беше толкова смутен, горкичкият. Сигурно му е било адски неприятно да носи такива новини.

— Какви новини?

— Том не се явил на служба и полицаят идваше да го арестува — въздъхна Тео при спомена. — Горката мама. Какво можеше да направи? Каза на човека истината: че Том го няма и че няма представа къде е, че след като го раниха, заживя сам. Не можеше да се върне у дома след Дюнкерк.

— Бил е изтеглен ли?

Тео кимна.

— За малко да не оцелее. Първите седмици след това прекара в болницата. Кракът му се оправи, но според медицинските сестри излязъл от там различен човек. Пак се смеел, където е уместно, обаче преди това правел пауза. Все едно четял реплики от сценарий.

Наблизо заплака дете и вниманието на Тео се отклони към пътеката покрай реката. Усмихна се едва-едва.

— Изпуснал си е сладоледа — докладва той. — Всяка събота в Пътни някое клето хлапе си изпуска сладоледа на тази алея.

Почаках го да продължи, а когато не го стори, го подканих колкото може по-внимателно.

— И какво се случи? Какво направи майка ви?

Той още наблюдаваше пътеката, но потропа с пръсти по облегалката и каза тихо:

— Том се бе отлъчил самоволно по средата на войната. Ръцете на полицая бяха вързани. Той обаче беше свестен човек, от уважение към татко прояви известна снизходителност и даде на мама двайсет и четири часа да намери Том и да го накара да рапортува пред дежурния офицер.

— Но тя не успяла, така ли? Не го намерила?

Той поклати глава.

— Все едно да търсиш игла в купа сено. Мама и сестрите ми бяха съкрушени. Търсеха го навсякъде, където се сетиха, но… — немощно сви рамене той. — Аз не можех да им помогна, по онова време ме нямаше — и не успях да си го простя. Бях на север, готвех се с полка си. Научих, когато пристигна писмото на мама. Но тогава вече беше твърде късно. Том беше в списъка на самоволно отлъчилите се.

— Много съжалявам.

— Така е и до днес. — Очите му срещнаха моите и аз смаяна видях, че са плувнали в сълзи. Той намести очилата си с дебели стъкла и дръжките им над ушите си. — Оттогава проверявам всяка година, понеже ми казаха, че някои хора се появяват след години. Цъфват пред Военното окръжие с подвита опашка и влачейки дълга поредица от лоши решения подире си. Оставят се на милостта на дежурния офицер. — Той вдигна ръка и я остави да падне безпомощно върху коляното му. — Проверявам само защото съм отчаян. Усещам в сърцето си, че Том няма да отиде в никакво Военно окръжие. — Той срещна загрижения ми поглед, вгледа се в очите ми и поясни: — Уволниха го позорно.

Зад нас се разнесе дрънчене, хвърлих поглед през рамо и видях млад мъж да помага на възрастна жена да излезе през градинската врата. Жената се засмя на нещо, което той й каза, докато двамата крачеха бавно и се любуваха на розите.

Тео ги забеляза и снижи глас:

— Том беше почтен човек. — Всяка дума му струваше огромно усилие, той стисна устни, за да овладее силния им трепет под напора на чувствата, а аз долових отчаяната му нужда да вярва само в най-доброто за брат си. — Никога не би направил онова, което говорят за него, никога не би избягал така. Никога. Казах го на военната полиция. Никой не ме слушаше. Това съкруши сърцето на майка ми. Срамът, тревогата, неизвестността какво ли му се е случило. Дали не е някъде самотен и изгубен. Дали не е пострадал, не е забравил кой е и откъде е… — Той замълча, потри извитите си вежди сконфузено и аз разбрах, че това са все мъчителни теории, за които строго са го критикували в миналото. — Каквото и да се е случило, мама не го преодоля. Той й беше любимец, макар че никога не би го признала. Не се и налагаше — Том беше любимец на всички.