Кейт Мортън - Отминали времена

Докато се взирах в бялата точица до прозореца на таванската мансарда, ме заля вълна от възмущение и печал. И гняв. Отново се разбуди усещането ми, че Томас Кавил е в основата на цялото зло, и аз отново потънах във фантазиите си за онази съдбовна октомврийска нощ, когато той бе разбил сърцето на Джунипър и беше съсипал живота й. Опасявам се, че фантазията ми беше много ярка, беше ми се явявала вече многократно и се разиграваше като познат филм с тъжен саундтрак и всичко останало. Бях заедно със сестрите в онзи безукорно подреден салон, слушах ги как се чудят защо ли той закъснява толкова, наблюдавах как Джунипър постепенно изпада във властта на лудостта, която щеше да я унищожи, когато нещо се случи. Нещо, което не се беше случвало досега.

Не съм сигурна защо, нито как, сигурна съм само в яснотата, с която ме връхлетя внезапно и трескаво. Музиката от видението ми секна стържещо и картината се разсея, оставяйки подире си единствено голия факт, че историята имаше и други страни, освен очевидните. Би трябвало да има. Понеже хората не полудяват само защото любимият им ги е изоставил, нали? Дори ако в семейството им има и други случаи на тревожност, депресия или каквото там имаше предвид госпожа Бърд, когато говореше за пристъпите на Джунипър.

Пуснах копието от вестник „Мъркюри“ и изпънах гръб. Бях приела тъжната история на Джунипър Блайд за чиста монета, понеже мама имаше право: аз ужасно много обичам да си съчинявам, а трагичните истории са ми най-любими. Само че тук не ставаше дума за литература, а за реалния живот, така че трябваше да разгледам ситуацията по-критично. Аз съм редактор, работата ми е да анализирам сценариите във връзка с тяхната правдоподобност, а на тази история й липсваше правдоподобност. Беше твърде опростена. Любовните връзки се разпадат, хората се предават взаимно, влюбените се разделят. Човешкият опит е осеян с такива лични трагедии — ужасно е, но в общата картина на нещата е съвсем незначително, нали? Тя полудяла: думите се изговаряха лесно, но не звучаха убедително, като от евтин роман на ужасите. Защо самата аз не откачих така неотдавна? Нищо подобно не ми се случи.

Сърцето ми заби учестено и аз вече се пресягах към чантата си, за да пъхна вътре папката с вестникарските материали, а после да отнеса чинията и приборите си в кухнята. Трябваше да намеря Томас Кавил. Как не се бях сетила досега? Мама нямаше да говори с мен, Джунипър не можеше. Той беше ключът, той беше отговорът на всичко и на всяка цена трябваше да науча нещо повече за него.

Угасих лампата, спуснах щорите и заключих входната врата зад себе си. Аз си падам по книгите, не по хората, затова изобщо не ми хрумна друго решение: забързах обратно към библиотеката.

Госпожа Йейтс се зарадва да ме види.

— Бързо се връщате — отбеляза тя въодушевено като отдавна изгубен приятел. — Но цялата сте мокра! Не ми казвайте, че времето пак се е развалило!

Изобщо не бях забелязала.

— Нямам чадър — обясних.

— Е, няма нищо. Бързо ще изсъхнете, а аз много се радвам, че идвате. — Тя събра купчинката листове от бюрото си и ми я подаде благоговейно, все едно бяха Светият граал. — Знам, казахте, че нямате време, обаче аз въпреки това поразучих малко — института „Пембрук Фарм“ — поясни тя, след като явно забеляза, че нямам никаква представа за какво говори. — Завещанието на Реймънд Блайд?

— А! — спомних си. Сутринта ми се струваше адски отдавна. — Страхотно. Благодаря.

— Принтирах всичко, което намерих. Щях да ви звънна на работа и да ви съобщя, но ето че вие сама дойдохте.

Отново й благодарих и погледнах документите от горе от горе, разлистих страниците с подробната история на Института по консервация и се престорих, че обмислям информацията, преди да пъхна папката в чантата си. — Нетърпелива съм да ги разгледам както трябва, но преди това трябва да направя нещо друго. — И й обясних, че търся информация за един човек. — Казва се Томас Кавил. Бил е войник през Втората световна война, а преди това — учител. Живеел и работел близо до Елефант и Касъл.

Тя кимаше.

— Нещо конкретно ли се опитвате да разберете?

Защо не е отишъл на вечеря в замъка Милдърхърст през октомври 1941 година, защо лудост замъглила разсъдъка на Джунипър Блайд и тя повече никога не се възстановила, защо майка ми отказваше да обсъжда каквото и да било от миналото си.

— Всъщност не — отговорих. — Каквото успея да открия.

Госпожа Йейтс беше същинска магьосница. Докато аз се борех самичка с машината за микрофилмите и проклинах шайбата, която отказваше да мести лентата съвсем мъничко, а прелиташе през цели седмици, тя се стрелкаше из библиотеката и събираше някакви листове от тук от там. Когато отново се събрахме половин час по-късно, аз донесох един опърпан преглед на новините и смазващо главоболие, а тя беше събрала мъничка, но доста прилична папка с информация.