Кейт Мортън - Отминали времена

Трябваше да призная прегрешението си, сигурна бях, но сключих сделка със себе си. Ако успеех да изляза от къщи, без да срещна мама, щях да разполагам с цял ден да реша как е най-добре да го направя. От друга страна, ако я срещнех, преди да стигна до вратата, щях да си призная веднага. Облякох се бързо и тихо, тайничко се погрижих за всякакви други тоалетни нужди, взех чантата си от вестибюла — и всичко вървеше прекрасно, докато не стигнах до кухнята. Мама стоеше до чайника, пристегнала халата си в кръста малко по-високо от нужното, което й придаваше малко странен вид като снежен човек.

— Добро утро, Еди — поздрави тя, хвърляйки поглед през рамо.

Късно беше за отстъпление.

— Добро утро, мамо.

— Добре ли спа?

— Да, благодаря.

Тъкмо се мъчех да измисля извинение, че ще пропусна закуската, когато тя сложи пред мен на масата чаша чай и попита:

— Как беше партито на Саманта?

— Колоритно. Шумно — усмихнах се кратко. — Знаеш каква е Сам.

— Не чух кога си се прибрала снощи. Бях ти оставила нещо за вечеря.

— О…

— Не бях сигурна, но видях, че не си…

— Бях много изморена…

— Разбира се.

О, чувствах се мерзко! А и заради смешния начин, по който се издуваше халатът на мама, тя изглеждаше по-уязвима от всякога, от което ми стана още по-зле. Седях пред чашата с чай, поех си решително дъх и казах:

— Мамо, трябва да ти кажа нещо…

— Ох! — Тя се намръщи, засмука пръста си и леко го разклати. — Парата — обясни и лекичко духна на върха на пръста си. — Заради глупавия нов чайник е.

— Да ти донеса ли малко лед?

— Ще го полея със студена вода — пусна тя кранчето. — Има нещо във формата на чучура. Не знам защо непрекъснато променят дизайна на неща, които си функционират идеално.

Отново си поех дъх и издишах, докато тя продължаваше да говори.

— Не може ли да насочат вниманието си към нещо полезно? Например да намерят лечение за рака.

Спря кранчето.

— Мамо, наистина трябва да…

— Ей сега се връщам, Еди. Нека да занеса чая на баща ти, за да не започне да дрънчи със звънчето.

Тя се качи по стълбите, а аз зачаках, чудейки се какво да кажа, как да го кажа, дали изобщо беше възможно да обясня прегрешението си с разбираеми за нея думи. Глупава надежда, която побързах да прогоня. Няма вежлив начин да кажеш на някого, че надничаш през ключалката и го следиш.

Чувах откъслечно приглушения разговор на мама с татко, после затварянето на вратата, стъпки. Изправих се бързо. Какво си въобразявах? Трябваше ми повече време, глупаво беше да прибързвам, нужно беше да обмисля по-добре всичко… Но в този момент тя се появи в кухнята и каза:

— Сега негова светлост трябва да е доволен през следващите петнайсет минути.

А аз продължавах да стърча неловко зад стола си като лош актьор в пиеса.

— Тръгваш ли вече? — попита изненадано мама. — Дори не си изпи чая.

— Аз, ами…

— Нали искаше да ми кажеш нещо?

Вдигнах чашата си и внимателно разгледах съдържанието й.

— Аз…

— Е? — пристегна тя колана на халата си очаквателно и съвсем лекичко присви очи загрижено. — Какво има?

Кого заблуждавах? Нищо нямаше да промени фактите — още няколко часа, малко повече размисъл… Въздъхнах примирено.

— Имам нещо за теб.

Качих се в стаята си и събрах писмата изпод леглото си.

Мама ме гледаше как се връщам, леко сбърчила чело, а аз оставих кутията на масата между нас.

— Пантофи? — смръщи се тя и погледна първо обутите си с чехли крака, после мен. — Благодаря ти, Еди. Един нов чифт чехли никога не е излишен.

— Не, виж, това не са…

— Баба ти — усмихна се на внезапно нахлулия спомен. — Баба ти носеше такива чехли. — И ме удостои с толкова прям и толкова неочаквано доволен поглед, че едва се сдържах да не вдигна капака на кутията и да си призная какъв ужасен предател съм. — Знаеше ли го, Еди? Затова ли си ги купила? Истинско чудо е, че все още се намират…

— Това не са чехли, мамо. Отвори кутията, моля те, просто я отвори.

— Еди?

Усмихната неуверено, тя седна на най-близкия стол и придърпа кутията към себе си. Погледна ме колебливо и насочи вниманието си към капака, вдигна го и намръщено се взря в купчината пликове под него.

Кръвта ми рукна гореща във вените, като горящ петрол под кожата ми, докато наблюдавах как по лицето й пробягват различни чувства. Объркване, подозрение, после рязко поемане на въздух, предвещаващо разпознаването. По-късно, когато прокарвах спомена през съзнанието си, можех да определя точния момент, когато драскулките на почерка върху плика се превърнаха в лично преживян опит. Видях как лицето й се променя, как чертите й отново се превръщат в лицето на онова почти тринайсетгодишно момиченце, написало първото писмо до родителите си, за да им разкаже за замъка, в който се е озовало. Тя отново беше там, върнала се бе в мига, когато е писала писмата.