Кейт Мортън - Отминали времена

Пръстите на мама се спряха върху устните и бузата, после се залутаха над меката вдлъбнатина на шията й и накрая, след почти цяла вечност, тя се пресегна колебливо към кутията, извади купчината пликове и седна, хванала ги с две ръце. Треперещи ръце. Заговори, без да ме поглежда в очите:

— От къде…

— Рита.

Тя въздъхна бавно и кимна, сякаш е получила отговор на нещо, за което би трябвало да се досети.

— На нея пък как са й попаднали? Каза ли ти?

— Били сред нещата на баба след смъртта й.

Последва звук, който можеше да бъде началото на смях — тъжен, изненадан, малко печален.

— Не мога да повярвам, че ги е запазила.

— Ти си ги писала — казах тихо. — Разбира се, че ще ги запази.

Мама клатеше глава.

— Не беше така… Нещата между мен и майка ми не бяха такива.

Замислих се за моята „Книга за вълшебните мокри животни“.

И между нас с майка ми нещата не бяха такива, или поне така си мислех.

— Струва ми се, че така постъпват родителите.

Мама зарови непохватно из пликовете в купчината и ги разпери като ветрило.

— Неща от миналото — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на мен. — А толкова се постарах да ги оставя зад гърба си. — Пръстите й леко проследиха очертанията на пликовете. — А сега ми се струва, че накъдето и да се обърна…

Сърцето ми запрепуска лудо, усетило обещание за откровение.

— Защо искаш да забравиш миналото, мамо?

Тя обаче не отговори, не веднага. Снимката, по-малка от писмата, изпадна от купчината точно както предната нощ и се плъзна върху масата. Мама си пое рязко въздух, после я вдигна, потърка палец по повърхността й и изражението й стана уязвимо, болезнено.

— Беше толкова отдавна, а понякога…

Явно в този момент си спомни за присъствието ми. Постара се да пъхне небрежно снимката обратно сред писмата, все едно няма почти никакво значение за нея. Погледна ме право в очите.

— Отношенията между баба ти и мен… винаги са били трудни. Бяхме много различни, открай време беше така, но евакуирането ми извади някои неща на преден план. Скарахме се и тя никога не ми прости.

— Защото си искала да учиш в гимназия?

В този миг всичко сякаш застина, дори естествената циркулация на въздуха.

Мама имаше вид на човек, когото са ударили с нещо. Заговори тихо и гласът й леко потрепна:

— Прочете ли ги? Прочете ли писмата ми?

Преглътнах мъчително и кимнах рязко.

— Как можа, Еди? Те са нещо лично.

Всичките ми предишни оправдания се разтвориха като прашинки на дъжда. От срам очите ми плувнаха в сълзи и всичко изгуби цвят, включително лицето на мама. Цветът изчезна от кожата й и останаха само няколкото лунички на носа й, а тя отново доби вид на тринайсетгодишно момиченце.

— Аз просто… исках да разбера.

— Не е твоя работа да разбираш — изсъска мама. — Това няма нищо общо с теб.

Тя грабна кутията, притисна я към гърдите си и след миг колебание забързано се отправи към вратата.

— Моя работа е — възразих първо тихичко, после по-високо с треперещ глас, — понеже ти ме излъга.

Тя се препъна…

— За писмото на Джунипър, за Милдърхърст, за всичко. Ние бяхме там…

Леко се поколеба на вратата, но не се обърна и не спря.

— Помня го…

После отново останах сама, заобиколена от онази специфична стъклена тишина след счупването на нещо крехко. Някъде горе по стълбите се затръшна врата.

Оттогава изминаха две седмици и отношенията ни останаха ледени, дори по нашите критерии. Държахме се ужасно възпитано заради татко и понеже така бяхме свикнали, кимахме си и се усмихвахме, но не си казвахме нищо по-различно от „Подай ми солта, ако обичаш“. Чувствах се ту виновна, ту уверена в себе си, горда и заинтригувана от момичето, което обичаше книгите колкото мен, сърдита и засегната от жената, която отказваше да сподели с мен дори съвсем мъничка частица от живота си.

Обаче най-вече съжалявах, че съм й признала за писмата. Проклинах онзи, който беше казал, че честността е най-добрата политика, разглеждах нетърпеливо обявите с наеми и подхранвах студената война помежду ни, като се стараех да отсъствам колкото може по-дълго. Не беше трудно: редактирах „Привиденията от блатото Ромни“ и имах идеалното извинение да прекарвам много време в издателството. Хърбърт, от своя страна, беше доволен, че има компания. Твърдеше, че моята работливост му напомняла за „доброто старо време“, когато войната най-сетне приключила, Англия започнала да се изправя на крака и двамата с господин Браун търчали да събират ръкописи и да пускат поръчки за печат.