Кейт Мортън - Отминали времена

Нямаше много неща, със сигурност нямаше нищо общо с купищата информация в местната преса относно семейство Блайд и техния замък, но все пак беше някакво начало. Имаше кратко съобщение за раждането му в „Бърмъндзи Газет“, което гласеше: „Кавил, 22 февруари, в «Сейнт Хеншоу», съпругата на Томас ражда син Томас“, и още едно от 1939 година със също толкова недвусмислено заглавие: „Местен учител се включва в армията“. Втората статия беше придружена с малка снимка с надпис „Г-н Томас Кавил“, но копието беше с много лошо качество и личеше само, че той е млад мъж с глава, рамене и британска униформа. Доста скромна публична информация за един човешки живот и аз останах крайно разочарована от факта, че след 1939 година няма никакви сведения.

— Това е — казах и се постарах да гледам на нещата по-скоро философски, отколкото неблагодарно.

— Почти — подаде ми госпожа Йейтс друга стиска листове.

Имаше обяви, всички с дата март 1981 година и всички свалени от тематичните карета в долния ъгъл на „Таймс“, „Гардиън“ и „Дейли Телеграф“. Съобщението във всички беше еднакво:

„Умолява се Томас Кавил, живял някога на Елефант и Касъл, да позвъни на Тео по спешен въпрос на следния телефонен номер: (01)394 7521“.

— Така — казах.

— Така — повтори госпожа Йейтс. — Доста любопитно, не сте ли съгласна? Какво ли означават?

Поклатих глава. Нямах представа.

— Едно е сигурно: този Тео, който и да е, много е държал да се свърже с Томас.

— Може ли да ви попитам, скъпа — не че искам да любопитствам, — тук има ли нещо, което ще ви бъде от полза с проекта?

Отново погледнах тематичните карета и прибрах косата си зад ушите.

— Може би.

— Понеже ако ви интересува военната му служба, Имперският военен музей има превъзходен архив. Или пък в Гражданския регистър, където се пазят данните за раждания, смърт и бракове. Сигурна съм, че ако разполагам с още малко време, бих могла… о, божичко… — възкликна тя и пламна, като погледна часовника си. — Жалко. Вече почти е време да затварям. И то точно когато напреднахме малко. Бих ли могла да ви помогна с още нещо, преди да затворя?

Бяха минали единайсет години от публикуването на обявата, затова не бях сигурна какво мога да очаквам, но знам на какво се надявах: че човекът, на име Тео, ще вдигне телефона и с радост ще ме запознае с последните петдесет години от живота на Томас Кавил. Излишно е да казвам, че изобщо не се случи това. Първият ми опит се натъкна на груб и настойчив сигнал, че разговорът е прекъснат, и аз толкова се отчаях, че тропнах с крак като разглезено викторианско дете. Госпожа Йейтс беше достатъчно любезна да се направи, че не забелязва изблика ми, и ми напомни внимателно да сменя кода на града с 071 съответствие с последните новости, а после се навърташе съвсем наблизо, докато набирах номера. Под зоркия й поглед станах непохватна и се наложи да опитам повторно, но накрая успях!

Бързо почуках по слушалката, за да й покажа, че телефонът звъни, и развълнувано докоснах рамото на госпожа Йейтс, когато някой вдигна. Беше мила дама, която попитах за Тео и тя отговори, че преди година е купила къщата от възрастен господин с това име.

— Теодор Кавил — поясни тя, — него търсите, нали?

Едва се сдържах. Теодор Кавил. Значи, му беше роднина.

— Точно така.

Под носа ми госпожа Йейтс плесна с основата на дланите си като тюлен.

— Замина да живее в дом за възрастни хора в Пътни — обясни ми жената по телефона, — точно до реката. Помня, че много се радваше. Каза, че преподавал в училището отсреща.

Отидох да го видя. Още същата вечер.

В Пътни има пет дома за стари хора, но само един от тях е до реката, така че лесно го намерих. Вятърът беше прогонил дъждеца и вечерта беше ясна и топла. Застанах отпред като насън, сравних адреса в бележника си с този на обикновената наглед тухлена сграда.

Във фоайето ме пресрещна дежурната сестра — млада жена с палава прическа и особена усмивка, която повдигаше едното ъгълче на устата й по-високо от другото. Казах й кого искам да видя и усмивката й се разтегли още по-широко!

— О, прекрасно! Тео е един от любимците ни!

Тогава за пръв път ме прониза съмнение и отвърнах на усмивката й малко неуверено. Преди малко идеята ми се бе сторила добра, но сега, на ярката флуоресцентна светлина на коридора, към който бързо се приближавахме, вече не бях толкова сигурна. Имаше нещо не съвсем приятно у личност като мен, решила да се натрапи на нищо неподозиращ възрастен човек, един от любимците на дома за стари хора. Някаква напълно непозната персона, въобразила си разни неща за семейната история на въпросния възрастен господин. Понечих да си тръгна, но водачката ми беше изненадващо ангажирана с посещението ми и ме насочваше през фоайето с шеметна експедитивност.